Дейвид Брин - Войната на Ъплифта

В обилна, дълбока, споделена с дребните партньори радост ципестата фигура се кикотеше.

Сред зашеметените зрители единствено Ютакалтинг и Робърт Онийгъл се чувстваха така, сякаш се присъединяват към него, докато призрачното същество над главите им правеше онова, което тенанините никога не бяха могли да правят. Образът продължаваше да се смее дори докато избледняваше все повече и повече, за да бъде погълнат накрая от затварящата се дупка в пространството и завърналите се звезди да го покрият.

— Те съществуват. Те са материални! Има ги!

Събралите се губруански служители и офицери наведоха пухестите си глави и извикаха едновременно:

— Дзуун!

— Тази награда ни беше отказана, честта беше отхвърлена, възможността изоставена, всичко това в името на стискането на грошове, на скъперническото броене на пари! Сега цената ще бъде много по-голяма, умножена, огромна!

Сюзеренът на Цените и Предпазливостта стоеше нещастно в ъгъла и слушаше сред малка тълпа верни помощници, докато го ругаеха от всички страни. Потреперваше всеки път, когато конклавът се обръщаше и извикваше своя рефрен.

Сюзеренът на Благопристойността стоеше високо на пръта си, пристъпваше назад-напред и се накокошинваше, за да покаже по-добре новия цвят, започнал да се забелязва под сменящата му се перушина. Събралите се губруанци и квакуанци реагираха на този оттенък с цвъртене на страстна преданост.

— А сега един изоставен, непокорен и упорит пречи на нашата Смяна на перушината и на единодушието ни, чрез които можем поне да си възвърнем нещо. Да спечелим чест и съюзници. Да спечелим мир!

Сюзеренът говореше за отсъстващия им колега, военния командир, който, изглежда, не смееше да дойде и да погледне новия цвят на жреца, неговото ново първенство.

Един четирикрак квакуанец припряно приближи, поклони се и подаде съобщение на своя лидер. Почти незабавно след това копие беше отнесено и на Сюзерена на Цените и Предпазливостта.

Новините от трансферния пункт Пурмин не бяха изненадващи — били чули отгласи от огромни космически кораби, насочили се срещу губруанците в застрашителен брой. След разгрома в Церемонията на Ъплифта това бе единственото, което можеха да очакват.

— Е? — попита няколкото присъстващи военни офицери Сюзеренът на Благопристойността. — Има ли намерение Сюзеренът на Лъча и Нокътя да защитава този свят, противно на всички съвети, на здравия разум и на честта?

Офицерите, разбира се, не знаеха. Те бяха оставили командира си, когато Смяната на перушината внезапно беше променила посоката си.

Сюзеренът на Благопристойността изигра танц на нетърпение.

— Вие не сте ми от полза, не сте от полза за клана си, като се правите на невинни. Вървете, открийте, върнете се на постовете си. Изпълнявайте дълга си както ви нарежда той, но ме дръжте в течение за плановете и делата му!

Употребата на мъжкото местоимение бе съзнателна. Макар Смяната на перушината още да не беше приключила, всички можеха да разберат и преди да опадат перата накъде духа вятърът.

Офицерите се поклониха и се втурнаха навън.

Отпадъци покриваха спокойната сега Церемониална могила. Смразяващите източни ветрове разлюляваха тревата по склоновете и разнасяха влакнестите парашути на бръшляна, довлечени от далечните планини. Тук-там градски шими се ровеха из сметта по долните тераси и търсеха сувенири.

По-високо все още стояха няколко павилиона. Около тях няколко десетки едри черни фигури лениво се пощеха и бърбореха с езика на ръцете, сякаш за тях никога не беше имало нещо по-важно от това кой с кого ще се съвъкупява и какво ще ядат следващия път.

На Робърт му се струваше, че горилите като че ли са напълно доволни от живота. „Завиждам им“ — помисли си той. В неговия случай дори още по-голяма победа не би сложила край на тревогите. Положението на Гарт все още беше доста опасно. Навярно дори повече, отколкото когато съдбата и случайността се бяха намесили, за да изненадат всички.

Животът понякога бе досаден. Непрекъснато.

Робърт насочи вниманието си към инфокладенеца и писмото, което само преди час му бяха пратили от Института по Ъплифт.

„… Разбира се, за една стара жена — особено за такава като мен, свикнала да върви по свой собствен път — е много трудно, но аз разбирам, че трябва да призная грешката си по отношение на собствения си син. Грешах в преценката си за теб и съжалявам за това.