Дейвид Брин - Войната на Ъплифта

Фибен чу стон и погледна надолу. Желязната хватка треперейки се надигаше на лакти.

„Трябва да му го призная. Издръжлив е.“ Но пък Фибен не мислеше, че и самият той изглежда много по-добре.

Той вдигна крак. Щеше да е толкова лесно… Но погледна настрани и видя, че Гейлит го наблюдава.

Желязната хватка се претърколи по гръб и вдигна очи към Фибен с равнодушно примирение.

„О, по дяволите! — Той протегна ръка да помогне на бившия си противник. — Не зная за какво изобщо се бихме. Така или иначе, друг обра каймака.“

Тълпата изненадано ахна. Губруанците стъписано заграчиха. Фибен най-сетне изправи Желязната хватка на крака и вдигна поглед, за да види какво са направили горилите, за да предизвикат такова смайване.

Беше лицето на тенанин. Гигантски, по-ясен от всичко на света, образът, който се носеше във фокуса на хиперпространствения шунт, приличаше досущ на Коулт.

Трезво, сериозно изражение. Съвсем тенанинско.

Неколцина от събралите се галактяни бъбреха удивено, но повечето сякаш бяха замръзнали на място. Всички освен Ютакалтинг, чието радостно учудване все още проблясваше във всички посоки като римска свещ.

— Дз’ууртин’с’татта… Аз работих за това, а изобщо не го съзнавах!

Титаничният образ на тенанина се понесе назад в млечния овал. Всички виждаха дебелия врат с дихателните процепи, а след това и могъщото тяло на съществото. Но когато се показаха ръцете му, стана ясно, че от двете страни на шунта стоят две фигури, хванали се за тях.

— Надлежно да се отбележи — каза на помощниците си Великият екзаминатор. — Безименният клиентен вид от Етап Едно, временно наречен „гартляни“, избра за свои патрони тенанините. А за свои спътници и закрилници избра заедно неошимпанзетата и човеците от Земята.

Робърт Онийгъл извика. Кордуейнър Апелб се свлече на колене, изпаднал в шок. Звукът на възобновените губруански крясъци заглушаваше почти всичко.

Фибен усети, че някой го хваща за ръката. Гейлит вдигна очи към него — в погледа й се четеше гордост. И обида.

— Добре де — въздъхна той. — Така или иначе, нямаше да ни позволят да ги задържим. По този начин поне имаме право на посещения. А пък съм чувал, че тенанините не са чак толкова лоши за и-тита.

Тя поклати глава.

— Знаел си за тези същества и не си ми казал, така ли?

Той сви рамене.

— Предполагаше се, че трябва да е тайна. Пък и ти беше заета. Не исках да те занимавам с незначителни подробности. Забравих. Не ме бий, моля те.

За миг очите й като че ли проблеснаха. После и тя въздъхна и отново се загледа към върха.

— Няма да им трябва много време, за да разберат, че това всъщност не са гартляни, а същества от Земята.

— И какво ще стане тогава?

Беше неин ред да свие рамене.

— Нищо, предполагам. Откъдето и да са дошли, те очевидно са готови за ъплифт. Човеците са подписали договор — несправедлив, разбира се, — забраняващ на земния клан да ги развива, така че предполагам, това е достатъчно. Поне пак ще играем някаква роля. Ще гледаме работата да бъде свършена добре.

Тътенът под краката им вече беше започнал да отслабва. Какофонията на губруанското крякане се усилваше до пронизителни височини и го заглушаваше. Но изглежда, че Великият екзаминатор не се трогваше от това. Тя вече бе заета с помощниците си, нареждаше им да съберат записите, да проведат допълнителни конкретизиращи тестове и диктуваше съобщения до щабквартирата на Института.

— И трябва да помогнем на Коулт да информира своя клан — прибави тя. — Те несъмнено ще бъдат изненадани от новината.

Фибен видя Сюзерена на Лъча и Нокътя да се качва горделиво на недалечната губруанска въздушна кола и да отлита с пълна скорост. Тътенът на изместения въздух разроши перата на птицеподобните, които останаха на могилата.

След това погледът на Фибен случайно срещна този на Сюзерена на Благопристойността, втренчен в него от самотния си прът. Сега губруанецът стоеше по-изправен. Не обръщаше внимание на брътвежа на сънародниците си и гледаше Фибен със спокойното си, немигащо жълто око.

Шенът се поклони. След миг галактянинът учтиво наведе глава в отговор.

Над върха и напяващите горили — вече официално най-младите граждани на цивилизацията на Петте галактики — опалесцентният овал се сви в стесняваща се фуния. Смали се, но не и преди присъстващите да видят още една гледка, която никой досега не беше виждал… и най-вероятно никой повече нямаше да види.

Горе в небето тенанинът, шимът и човекът се спогледаха. После главата на тенанина се отметна назад и той се засмя.