Дейвид Брин - Войната на Ъплифта

— Единодушие! — изплю се върху дънера на едно повалено дърво Сюзеренът на Лъча и Нокътя. Той вече чувстваше отлива на хормони и размиването на цвета, който почти беше станал негов!

Единодушие ли? Той щеше да им покаже едно единодушие! Беше решен да си възвърне позицията на лидер. А единственият начин да го постигне след катастрофата на Церемонията на Ъплифта бе да покаже ефикасността на военния избор. Когато тенанините пристигнеха, за да предявят претенциите си за своите „гартлянски“ награди, те щяха да бъдат посрещнати със сила! Нека се занимават с ъплифтирането на нови клиенти от дълбокия космос!

Разбира се, за да ги задържи на разстояние — за да може да върне този свят на Господарите на Курника, — трябваше да е сигурен, че няма да има атаки в гръб. Наземната опозиция трябваше да бъде унищожена!

Сюзеренът на Лъча и Нокътя не искаше дори да си помисли за възможността гневът и отмъщението да са участвали в неговото решение. Да признае това би означавало да попадне под властта на жреца. Няколко добри офицери вече бяха дезертирали по този път, само за да може лицемерният върховен жрец да им нареди да се върнат на постовете си. Какво нахалство!

Адмиралът бе решен да спечели лоялността им по свой собствен начин, с победа!

— Новите детектори работят, са ефективни, са ефикасни! — изтанцува в задоволство той. — Те ни позволяват да преследваме земянитите, без да има нужда да надушваме определени материали. Ние ги проследяваме по самата им кръв!

Помощниците на Сюзерена споделяха задоволството му. При тази скорост всички партизани скоро щяха да са мъртви.

Сянка помрачи ликуването, когато беше съобщено, че един от транспортните кораби, довел ги дотук, се е повредил. Още един инцидент с епидемията от корозия, поразила губруанската техника навсякъде из планините и долината Сайнд. Сюзеренът беше наредил спешно разследване.

— Няма значение! Всички ще се качим в останалите транспортери. Нищо, никой, никакво събитие няма да спре преследването ни!

Войниците изпяха:

— Дзууун!

Тя гледаше как брадатият човек чете съобщението за четвърти път и не можеше да не се зачуди дали постъпва правилно. Обрасъл с буйна коса, брадясал и гол, майор Пратахулторн изглеждаше като истински образец на див всеяден вълкон… същество прекалено опасно, та да му се вярва.

Той пак погледна съобщението и за миг единственото, което тя успя да долови, беше напрежението, пробягало от раменете по ръцете му към мощните, здраво свити юмруци.

— Изглежда, че ми заповядват да ви простя и да следвам вашата политика, госпожице. — Последната дума завърши с изсъскване. — Това означава ли, че ще бъда освободен, ако обещая да се държа добре? Как мога да съм сигурен, че тази заповед не е фалшифицирана?

Атаклена знаеше, че няма избор. През предстоящите дни тя нямаше да е в състояние да отделя шими, за да продължат да пазят Пратахулторн. Онези, на които можеше да разчита да пренебрегнат заповедния глас на човека, бяха съвсем малко, и той вече четири пъти бе правил почти успешни опити да избяга.

— Не се съмнявам, че ще ме убиете в мига, в който откриете, че писмото не е истинско — отвърна Атаклена.

Зъбите му проблеснаха.

— Имате думата ми за това — увери я той.

— И за какво друго?

— Според тези заповеди от Правителството в изгнание нямам избор, освен да се държа така, сякаш не съм бил отвличан, да се преструвам, че не е имало бунт, и да съобразявам стратегията си с вашите съвети. Добре. Съгласен съм с това, но и вие запомнете, че ще се оплача на командирите си на Земята при първа възможност. И те ще отнесат въпроса до ТААСФ. А щом решението на координатор Онийгъл бъде отменено, аз ще те намеря, малка тимбримке. Ще те намеря!

Оголената, открита омраза в ума му мигновено я накара да потръпне. Човекът не скриваше нищо. Под думите му гореше истина. Тя кимна на Бенджамин.

— Пусни го.

С нещастен вид и избягвайки да среща погледа на тъмнокосия човек, шимът смъкна клетката и отвори вратата. Пратахулторн излезе, като потриваше ръце. После, съвсем ненадейно, скочи към нея и се засмя, когато Атаклена и шимите отстъпиха.

— Къде са хората ми? — отсечено попита той.

— Не зная точно — отвърна Атаклена, докато се опитваше да възпре гийровия прилив. — Пръснахме се на малки групички и дори трябваше да изоставим пещерите, когато стана ясно, че са разкрити.

— Ами това място? — посочи към димящите склонове на връх Фоси Пратахулторн.