Дейвид Брин - Войната на Ъплифта

На Гарт имаше и други необичайни неща. През месеците, откакто беше пристигнал, Ютакалтинг беше започнал да се забавлява с всяка странна история, с всяка чудата приказка, донесена от дивите земи от фермери, ловци и членове на Службата за екологично възстановяване. Имаше слухове. Слухове за странни неща, които се случвали в планините.

Разбира се, това бяха предимно наивни разкази. Преувеличения и измишльотини. Точно такива неща, каквито биха могли да се очакват от вълкони, живеещи на ръба на пустошта. И все пак бяха породили в ума му една идея.

Ютакалтинг мълчаливо изслуша последователните доклади на щабните офицери. Накрая настъпи продължителна пауза — мълчанието на смели хора, споделящи общо усещане за обреченост. Едва тогава той се осмели тихо да заговори.

— Полковник Мейвън, сигурен ли сте, че врагът толкова сериозно се опитва да изолира Гарт?

Съветникът по отбраната се поклони.

— Господин посланик, ние знаем, че хиперпространството е минирано от вражески крайцери в обсега на шест милиона псевдометра, поне на четири от главните равнища.

— Включително и равнище „Д“ ли?

— Да, господин посланик. Това означава, че няма да посмеем да пратим нито един от лековъоръжените си кораби по никоя от малкото налични хиперпътеки, дори ако можехме да не включим някой от тях в битката. Означава също, че този, който се опитва да проникне в системата на Гарт, е изпълнен с решимост.

Ютакалтинг беше впечатлен. Щом бяха минирали равнище „Д“, значи не искаха никой да попречи на операцията им!

— Последният куриерски кораб донесе заповеди от Земния съвет — каза планетарният координатор. — Трябва да се отбраняваме с всички сили, заради честта си и заради историята. Но единственото, което можем да се надяваме да направим, е да поддържаме някаква подмолна съпротива, докато не пристигне помощ отвън.

Ютакалтинг едва не се разсмя на глас, защото в този момент всички човеци в стаята усилено се опитваха да не гледат към него! И все пак беше очевидно за какво мислят.

От малкото галактически кланове, които Земята можеше да счита за свои приятели, единствено тимбримите разполагаха с военна мощ, за да окажат помощ в настоящата криза. Тези хора вярваха, че Тимбрим няма да позволи човеците и техните клиенти да бъдат победени.

И това беше почти вярно. Ютакалтинг знаеше, че съюзниците ще посрещнат тази криза заедно.

Но в същото време беше ясно, че малкият Гарт е в периферията на нещата. Планетите метрополии първо трябваше да се грижат за най-важното.

„Няма значение — помисли си Ютакалтинг. — Най-добрият начин не винаги е този, който изглежда най-пряк.“

Не се засмя на глас, колкото и да му се искаше, защото можеше да разстрои тези бедни, опечалени хора. През кариерата си беше виждал земянити, които притежаваха естествена дарба да се шегуват. Малцина от тях обаче бяха равностойни на тимбримите. Човеците бяха така ужасно строги и трезви! Повечето отчаяно се опитваха да бъдат сериозни точно в тези моменти, в които хуморът би им помогнал най-добре да преодолеят трудностите си.

„Като дипломат съм се насилвал да следя всяка дума, за да не би склонността на клана ни към майтапи да предизвика неприятни инциденти — помисли си той. — Но разумно ли беше това? Собствената ми дъщеря е усвоила този навик от мен… тази сериозна маска. Навярно затова порасна такова странно, сериозно малко създание.“

— Скъпи дами и господа — каза той, като се наслаждаваше на архаизма. — Можем да очакваме фанатиците да пристигнат след дни. Вие сте разработили конвенционални планове за съпротивата, която позволяват оскъдните ви ресурси. Тези планове ще изпълнят целта си.

— Обаче? — попита Меган Онийгъл.

„Тя също като мен знае, че е нужно повече. О, ако Робърт има наполовина ума на майка си, няма да се страхувам за Атаклена, която броди из мрачните гори на този тъжен, безплоден свят.“

Короната на Ютакалтинг потрепна.

— Обаче — повтори той — ми дойде наум, че може би сега е времето да се консултираме с филиала на Библиотеката.

Забеляза разочарованието им. Удивителни същества! Тимбримският скептицизъм към съвременната галактическа култура никога не стигаше толкова надалеч, колкото откритото презрение, което мнозина човеци изпитваха към Великата библиотека!

„Вълкони“ — мислено въздъхна Ютакалтинг и оформи над главата си глифа, наречен „сюлфф-та“ — очакване на загадка, почти прекалено сложна, за да бъде решена. Спектърът се въртеше в очакване, невидим за хората — макар че за миг вниманието на Меган като че ли беше привлечено, сякаш беше точно на ръба да забележи нещо.