Патриша Корнуел - В опасност

— Да, имаш много несвършена работа там, точно така — казва тя. — Предполагам, че ще заминеш, след като се погрижиш за тия двамата — тя се вторачва по посока на къщата.

— Бихме могли да използваме няколко добри следователи в Масачузетс — подхвърля той.

Сайкс крачи до него, прегърнала го здраво с ръка.

— Мислиш ли, че кутията със сребърни монети изобщо е съществувала? — пита тя, може би просто за да смени темата, а може би, за да откъсне мислите си от там, където Уин живее и работи, от мястото, където си има свой живот, толкова преплетен с този на Ламонт, независимо че го отрича.

— Вероятно — отговаря й той. — Предполагам, че Ким я е грабнала първия път на излизане, след като я е убила, опитвайки се да измисли как да режисира убийството така, че да прилича на обир и сексуално престъпление. За да маскира онова, което всъщност вероятно е било импулсивно престъпление. Да го припише на подозрително изглеждащ чернокож. Това е действало като магия, особено по онова време. Хора са се обаждали в полицията за баща ми. Често се случвало. Той е в собствената си градина, а го описват като дебнещ субект.

Слънцето е горещо над главите им, въздухът е хладен, сега къщата се вижда, наднича над дърветата. Те свалят ръцете си един от друг, раздалечават се, отново са колеги, говорят за случая. Сайкс се чуди защо Джими Барбър никога не е поставил въпроса какво се е случило с обувките и късите чорапи на Вивиан Финли, пита се какво ли е намерила Ким да облече, когато е побягнала, след като е свалила кървавия си екип за тенис. Чудеше се за много неща.

Къщата е точно пред тях, Джордж и Ким Финли, вече на около шестдесетина години, са седнали в бели столове на широката бяла веранда и обядват.

Уин и Сайкс се втренчват в двамата на верандата, които на свой ред се вторачват в тях.

— Твои са — тихичко й подшушва той.

Сайкс го поглежда:

— Сигурен ли си?

— Случаят е твой, партньоре.

Те тръгват по плочника на тротоара, насочват се към дървените стъпала, които водят нагоре до верандата, където Джордж и Ким са спрели да ядат. Тогава Ким става от стола си, изгърбена жена с посиняваща коса, хваната с игла на кок, очила с тъмни стъкла, бръчки, които показват, че доста се въси.

— Загубихте ли се? — пита високо тя.

— Не, мадам, определено не сме се загубили — отвръща Сайкс, докато заедно с Уин стъпва на верандата. — Аз съм специален агент Делма Сайкс от Бюрото за разследване в Тенеси. Това е следовател Уинстън Гарано от Масачузетската щатска полиция. С вас ли говорих по телефона неотдавна? — обръща се тя към Джордж.

— Да, защо? — Джордж прочиства гърлото си, дребен мъж, бяла коса, изглежда несигурен, сваля салфетката си от ризата „Изод“, изглежда неуверен дали да се изправи, или да остане седнал.

— Убийството на Вивиан Финли е отворено наново поради нови доказателства — заявява Сайкс.

— Какви доказателства е възможно да има след толкова години? — пита Ким, прави се, че няма представа, дори се опитва да изглежда разстроена от спомена.

— Вашето ДНК, мадам — отговаря й Сайкс.

Той и Нана на тайна мисия, средата на октомври е, нощите са започнали да стават свежи и хладни без много лунна светлина.

Уотъртаун кара бързо към адрес, на който според неин клиент през почивните дни в мазето тайно се провеждат кучешки боеве. Ужасяващи, изпълнени с насилие битки: мопсове, териери, булдози, питбули, изгладнели, хапани, разкъсвани на парчета. Вход — двадесет долара.

Уин все още вижда изражението на лицето на Нана, докато чука на вратата, лицето на мъжа, когато тя влезе право в тъмната мръсна къща.

„Държа те между пръстите си — заяви тя, вдигна два пръста и ги притисна. — И ги стискам. Къде са кучетата? Защото ги взимаме всичките на минутата.“ И стисна пръсти колкото сили имаше точно пред подлото му бездушно лице.

„Луда вещица!“ — кресна й той.

„Върви да хвърлиш един поглед в градината си, виж лъскавите нови пенита навсякъде“ — подкани го тя и може би времето бе разкрасило случката, но както Уин си я спомня, щом тя спомена пенитата и мъжът отиде до прозореца да погледне, яростен вятър се е появи от нищото и един клон се блъсна в същия прозорец и го разби.

Нана и Уин потеглят с кола, пълна с кучета, жалки, обезобразени създания, той плаче неудържимо, опитва се да ги милва, да направи нещо, за да не бъдат наранени и да не треперят толкова. Оставят ги в клиниката за животни и подкарват към дома. Станало е много студено. В къщата отоплението е пуснато, а родителите на Уин и Пенсил са мъртви…