Патриша Корнуел - Аутопсия

— Ъхъ, останали са само парчета…

Количката се понесе несръчно пред отворените врати по коридора, покрит с бели плочки. Изглежда, чувалът бе или дефектен, или скъсан, защото от него се процеждаше кръв и оставяше червена диря.

Моргата имаше своя специфична миризма, спареното зловоние на смъртта, което никакъв освежител за въздух не можеше да замаскира. Бих познала къде се намирам и със затворени очи. В този ранен час миризмата бе особено осезаема и по-неприятна от всякога. Количката силно подрънкваше във вакуума на тишината, докато санитарите насочваха колелетата й към хладилника от неръждаема стомана. Аз свих вдясно и влязох в офиса на моргата, където пазачът Фред пиеше кафе и чакаше санитарите от линейката да се разпишат за тялото и да си тръгнат. Той бе седнал на ръба на бюрото, скрит както винаги, когато пристигаше нов труп. Дори насочен пистолет не би могъл да го накара на придружи някого до хладилника. Картончетата, които висяха от пръстите на изстиналите крака, подаващи се изпод чаршафите, му действаха по особен начин.

Той хвърли кос поглед към часовника. Десетчасовото му дежурство свършваше.

— Имаме още една удушена — казах аз направо.

— Боже мой! — изохка той, клатейки глава. — Казвам ви. Не мога да си представя как някой ще направи такова нещо. Горките жени! — Главата му продължаваше да се поклаща.

— Всеки момент ще бъде тук. Искам вратите на портала да бъдат здраво залостени и в никакъв случай да не се отварят, Фред. Ще има тълпи репортери. Не бива никой да се приближава на по-малко от петнадесет метра, ама никой. Ясно ли е? — Знаех, че съм груба и рязка. Нервите ми бяха опънати като струни.

— Слушам, госпожо. — Енергично кимване. — Ще се погрижа.

Запалвайки цигара, аз се пресегнах към телефона и набрах нервно домашния си номер.

Берта вдигна слушалката при второто позвъняване и дрезгавият й глас прозвуча като упоен от съня:

— Ало?

— Просто проверявам.

— Тук съм. Люси не е помръднала, доктор Кей. Спи като къпана, дори не ме чу, когато влязох.

— Благодаря ти, Берта. Просто не знам как да ти се отблагодаря. Не знам кога ще се върна.

— Ще ви чакам, доктор Кей.

Берта беше свикнала да бъде на повикване. Бях й дала ключ от външната врата и й бях обяснила как работи алармената система. Сигурно пристигаше вкъщи само минути след като излизах. В главата ми бавно се оформи мисълта, че когато след няколко часа Люси се събуди, в кухнята ще завари Берта вместо леля си Кей.

Бях обещала на Люси днес да я заведа в Монтичело.

Агрегатът беше син, по-малък от микровълнова печка и бе поставен върху санитарна количка. С яркозелените светлини в предната си част той наподобяваше космически спътник, реещ се в катранения мрак на стаята с рентгена; един шнур водеше към пръчица, голяма колкото молив, пълна с морска вода.

Лазерът, който купихме миналата година, беше сравнително просто устроен.

— Само още една минута. — Нийлс Вандер, с гръб към мен, натискаше и щракаше някакви копчета. — Днес загрява бавно… както всъщност и аз — добави той унило.

Аз бях от другата страна на рентгеновата маса и следях сянката му през жълтеникавите предпазни очила. Точно под мен бе тъмният силует на Лори Питърсън. Чакането в мрака ми се стори безкрайно. Мислите ми течаха несмущавани, ръцете ми бяха абсолютно неподвижни, а сетивата ми — изострени. Тялото й беше топло, животът си беше отишъл толкова скоро, просто ми се струваше, че още я облъхва като някакъв парфюм.

— Готово — обяви Вандер и завъртя един ключ.

На секундата от пръчицата изскочи бързо примигващ синхронизиращ лъч. Лъчът не разпръсна мрака, а по-скоро го погълна, осветявайки отрязъци от повърхността. Вандер беше само една трептяща престилка от другата страна на масата. Пръчицата се насочи към главата. Лъчът осветяваше по няколко инча от подпухналата плът. Мънички влакна светваха като нагорещени жици и аз ги събирах с пинцетка, а движението на ръцете ми от масата с тялото до санитарната количка с пликовете и кутийките за улики бяха толкова насечени в ярката светлина, че създаваха илюзията за забавен каданс. Напред-напред. Лазерният лъч осветяваше ту някое ъгълче на устните, ту синина от множество миниатюрни кръвоизливи на скулата или пък извивка на носа, като изолираше всяка черта. Покритите ми с ръкавици ръце, държащи пинцетката, като че принадлежаха другиму.

Бързата смяна на мрак и светлина действаше замайващо и единственият начин да запазя равновесие бе да се съсредоточа върху една-единствена мисъл, като че ли аз, също като лазерния лъч, бях на определена вълна — цялото ми същество бе в синхрон с онова, което правех, всичката ми душевна енергия се бе вляла в една-единствена дължина на вълната.