Патриша Корнуел - Аутопсия

Излязох от спалнята и Марино ме последва, когато с учудване го чух да казва:

— Ще те изпратя до колата ти.

Мат Питърсън ни пресрещна в коридора. Лицето му беше изнурено, очите — изцъклени. Погледът, който впи в мен, беше отчаян; само аз можех да му дам това, от което се нуждаеше. Утеха. Обещанието, че жена му е умряла бързо, че не е почувствала нищо. Че е била завързана и изнасилена след това. Не можех да му кажа нищо. Марино ме поведе обратно към хола и оттам — към външната врата.

Предният двор бе облян от ярката светлина на телевизионните прожектори, зад които сини и червени лампи святкаха хипнотизиращо. Насечените безплътни гласове се конкурираха с буботещите мотори, докато през падналата мъгла започна да ръми лек дъждец.

Навсякъде имаше репортери. С тефтери и касетофони в ръце, те търпеливо очакваха да видят как трупът ще бъде изнесен, смъкнат по стъпалата и вкаран в линейката. На улицата имаше екип от телевизията; една жена, облечена в шлифер, строго затегнат с колан, говореше нещо с микрофон в ръка. Лицето й бе сериозно, докато камерата се въртеше, запечатвайки образа й „на мястото на произшествието“ за вечерните новини в събота.

Прокурорът на щата Бил Болтс току-що бе пристигнал и сега излизаше от колата си. Той изглеждаше замаян, сънен и твърдо решен да избегне пресата. Нямаше какво да каже, защото все още не знаеше нищо. Питах се кой го бе уведомил. Може би Марино. Навсякъде сновяха полицаи, някои безцелно насочваха мощните си фенери към земята, други се бяха скупчили около белите патрулни коли и разговаряха. Болтс вдигна ципа на якото си и щом срещна погледа ми, бегло ми кимна, забързан към входа.

Началникът на полицията и един майор седяха в бежова кола и кимайки от време на време, разговаряха с Аби Търнбул. Тя им говореше нещо през отворения прозорец. Вече бяха излезли на улицата, когато тя дотича след нас.

Марино я отпъди с ръка.

— Ей, нямам какво да кажа. — А тонът му сякаш казваше „я да се разкараш“.

След това ускори крачка. На мен той ми действаше почти успокояващо.

— Това е върхът! — каза Марино с отвращение, като потупа джобовете си за цигари. — Абсолютна зоологическа градина. Господи!

Докато Марино ми отваряше вратата, усещах как дъждовните капки леко се стичат по лицето ми. Запалих мотора, а той се наведе и се ухили:

— И внимавай как караш, докторке.

Белият циферблат на часовника се носеше като пълна луна в тъмното небе, извисявайки се над купола на старата гара, над железопътните линии и прелез 95. Огромните филигранни стрелки бяха спрели заедно с последния пътнически влак преди много години. Беше дванадесет и седемнадесет минути. Винаги щеше да бъде дванадесет и седемнадесет минути в долната част на града, където Службата за здравеопазване и социални грижи бе решила да построи своята морга.

Тук времето беше спряло. Сградите, които не бяха съборени, бяха със заковани прозорци. Тътенът и грохотът от уличното движение и товарните влакове наподобяваха далечно сърдито море. По отровния бряг, покрит с петна мръсотии и купища смет, не растеше нищо и след залез слънце беше тъмно като в рог. Тук нищо не се движеше освен шофьорите на камиони, пътниците и влаковете, които летяха по линиите от стомана и бетон.

Белият циферблат на часовника ме наблюдаваше, докато карах в тъмнината, така както ме бе наблюдавало бялото лице в съня ми.

Внимателно минах през вратата на телената ограда и паркирах зад една сграда, измазана с гипсова мазилка — сградата, в която бях прекарала почти всички дни от последните две години. Имаше само още една държавна кола в паркинга — сивия плимут на Нийлс Вандер, специалиста по дактилоскопия. Бях му се обадила веднага след разговора си с Марино. След второто убийство въведоха нова практика. В случай че последваше още едно, с Вандер трябваше да се срещнем в моргата веднага. В този момент той сигурно вече бе в стаята с рентгена и настройваше лазера.

През портала струеше светлина, докато двама санитари измъкваха от линейката количка, върху която лежеше голяма черна найлонова торба. При всяка насилствена, неочаквана или съмнителна смърт в Централна Вирджиния тялото се изпращаше тук, всеки ден от седмицата и по всяко време на денонощието.

Младите мъже в сините престилки ме изгледаха учудено.

— Много сте подранили, докторке.

— Самоубийство в Макленбърг — обади се другият санитар. — Хвърлил се под влака. Събирахме остатъци от него по петнадесет метра релси.