Патриша Корнуел - Аутопсия

Един портал отвеждаше към коридор, продължаващ по протежението на цялата къща. Отдясно имаше няколко врати, а отляво беше кухнята, където Марино и един полицай разговаряха с някакъв мъж, вероятно съпруг на убитата.

Смътно забелязах чисти плотове, линолеум и уреди в мръснобелия цвят, който производителите наричат „слонова кост“, светложълти пердета и тапети. Но вниманието ми бе привлечено към масата. Там лежеше найлонова червена раница, чието съдържание полицията вече беше преровила: стетоскоп, фенерче-писалка, пластмасова кутия, в която някога е имало сандвичи или нещо друго за ядене, и скорошни издания на „Годишник на хирургията“, „Ланцет“ и „Бюлетин по травматология“. Това окончателно ме разстрои.

Когато спрях до масата, Марино ми хвърли хладен поглед и ме представи на съпруга, Мат Питърсън. Питърсън седеше свит на стола с лице, съсипано от шока. Бе изключително привлекателен, почти красив, с безупречно изсечени черти, смолисточерна коса и гладка кожа с едва загатнат тен. Раменете му бяха широки, а изящно изваяната му фигура бе небрежно облечена с бяла риза и избелели джинси. Той бе забил очи в земята, а ръцете му лежаха безжизнени в скута.

— Това нейни неща ли са? — Трябваше да знам. Всички тези медицински вещи можеха да принадлежат и на мъжа й.

— Да — промълви Марино в отговор.

Питърсън бавно повдигна очи към мен. Те бяха тъмносини, кръвясали и в тях като че ли прочетох облекчение. Лекарят беше тук — лъч надежда там, където място за надежда нямаше.

Той започна да говори с глух глас, изреченията излизаха насечени — мисълта му беше разпокъсана, беше зашеметен.

— Говорих с нея по телефона… Снощи… Каза ми, че ще се прибере към дванадесет и половина от Медицинския институт на Вирджиния, спешния кабинет. Като се върнах, заварих лампите изгасени и помислих, че си е легнала. След това влязох там. — Гласът му изтъня, затрепери и той пое дълбоко дъх. — Влязох там… вътре, в спалнята.

Впери умолителен поглед в мен, отчаяните му очи постепенно се пълнеха със сълзи.

— Моля ви! Не искам разни хора да я гледат, да я виждат така. Моля ви!

— Тя трябва да бъде прегледана, господин Питърсън — казах аз внимателно.

Изведнъж той стовари юмрук върху масата в неочакван изблик на гняв.

— Знам! — Очите му бяха очи на безумец. — Но всичките тези хора, полицията и всички! — Гласът му трепереше. — Знам как стават тези работи! Гъмжи от репортери и всякакъв народ. Не искам всяко копеле и брат му да я зяпат!

Марино ни най-малко не се впечатли.

— Ей, аз също имам жена, Мат. Много добре те разбирам. Обещавам ти, че с нея ще се отнасят с уважение. Същото уважение, което бих изисквал и аз, ако бях на твоето място.

Успокоителният балсам на лъжата.

Мъртвите са беззащитни — оскверняването на тялото на тази, както и на останалите жени, тепърва започваше. И аз знаех, че няма да приключи, докато Лори Питърсън не бъде обърната наопаки, докато всеки сантиметър от тялото й не бъде сниман и показан на експерти, полицаи, адвокати, съдии и съдебни заседатели. Щяха да последват мисли и коментари за физическите й атрибути или пък за липсата им. Щеше да има майтапи в студентски стил и цинични подмятания и в съда щеше да бъде изправен не убиецът, а жертвата; нейната личност и начинът й на живот щяха да бъдат разгледани под микроскоп от всеки ъгъл, щяха да бъдат преценявани и понякога осъждани.

Насилствената смърт е обществено събитие и точно тази страна на моята професия най-много опъваше нервите ми. Правех каквото можех, за да запазя достойнството на жертвите. Но когато човекът се превърне в номер, в улика, която преминава от ръка на ръка, тогава съм в състояние да направя много малко. Когато има насилствена смърт, личният живот става публично достояние.

Марино ме изведе от кухнята, където остана полицаят да довърши разпита на Питърсън.

— Направихте ли си всичките снимки? — попитах аз.

— ОС-то са там в момента и посипват всичко с прах — каза той. Ставаше въпрос за момчетата от Отдела за установяване на самоличността, които работеха на местопрестъплението. — Казах им да гледат да избягват тялото.

Спряхме се в коридора.

По стените висяха няколко акварела, поредица от абсолвентски снимки на курсовете на съпруга и съпругата и една артистична цветна фотография на младата двойка с навити крачоли на фона на морето. Вятърът рошеше косите им, а лицата им бяха опалени от слънцето. В живота тя беше хубава, русокоса, с изящни черти и приятна усмивка. Посещавала е Браун, а после Харвард, където е следвала медицина. Мъжът й също е бил студент в Харвард. Навярно там са се запознали, тя, изглежда, бе по-възрастна от него.