Патриша Корнуел - Жестоко и необичайно

— Спомняш ли си кога тази бакалия е престанала да работи? — попитах аз.

— По същото време, когато това се случи и на други места. Когато започна войната в Персийския залив — отговори Марино.

Подкара колата по една тясна уличка, светлините на фаровете шареха по тухлени стени и подскачаха, когато колелата ни попадаха в някоя дупка. Зад магазина ограда от железни вериги отделяше напукана асфалтова площадка от гориста площ. През мрачно огъващите се голи клони под напора на вятъра се виждаха далечни улични светлини и една светлинна реклама, на която пишеше: „Бъргър Кинг“.

Марино спря колата, фаровете осветиха кофа за смет, покрита с напукана боя и ръжда, дъждовни капки се стичаха по стените й. Дъждовните капки отскачаха от предното стъкло и трополяха по покрива на колата, по радиостанцията се чуваха гласовете на диспечерите, които разпращаха полицейските коли там, където имаше произшествия.

Марино опря лакти на кормилото и сгърби рамене. Опита се да масажира врата си.

— Боже мой, остарявам — оплака се той. — Имам дъждобран в багажника.

— На теб ще ти трябва повече, отколкото на мен. Няма да се стопя — отвърнах аз и отворих вратата.

Марино взе синия си полицейски шлифер, а аз вдигнах яката на палтото си. Студеният дъжд парна лицето ми, капките намокриха главата ми. Почти веднага ушите ми измръзнаха. Кофата за смет се намираше близо до оградата, във външния край на асфалтовата площадка, може би на десет метра от задния вход на колониалния магазин. Забелязах, че отворът й е отгоре, а не отстрани.

— Капакът на кофата за смет отворен ли беше, когато дойдоха полицаите? — попитах Марино.

— Затворен. — Качулката на шлифера му пречеше да обръща глава към мен. — Нали забелязваш, че няма нищо особено. — Той обходи с лъча на фенерчето пространството наоколо: — Освен това кофата е била празна. Вътре не е имало нищичко освен ръжда и един огромен плъх.

— Можеш ли да повдигнеш капака?

— Само няколко сантиметра. Повечето такива кофи имат нещо като райбери от двете страни. Ако си достатъчно висок, можеш да повдигнеш капака на няколко сантиметра, да пъхнеш ръката си в отвора и да го повдигаш малко по малко, като отместваш постепенно райберите. Накрая може би ще успееш да го отвориш достатъчно, за да пъхнеш торбичката с боклука си. Проблемът е, че райберите на този са повредени. Трябва да повдигнеш капака и да го оставиш да хлопне от другата страна и единственият начин да го направиш е да се качиш на нещо високо.

— Ти не си ли достатъчно висок?

— Ъхъ. Щом аз не мога да отворя тая кофа за смет, и той не е могъл. Според популярната теория за момента той е изнесъл тялото от колата си и го е подпрял на кофата, за да се опита да отвори капака… По същия начин оставяш найлоновата торбичка с боклука на земята, за да освободиш ръцете си. Като не е могъл да отвори капака, той е оставил момчето тук, на паважа, и е изфирясал.

— Можел е да го замъкне ей там, между дърветата.

— Има ограда.

— Не е много висока, може би е метър и половина — отбелязах аз. — В най-лошия случай е могъл да остави тялото зад кофата. При това положение то просто е било изложено на показ тук.

Марино мълчаливо се огледа наоколо, а лъчът на фенерчето му обходи желязната ограда. Дъждовните капки се стрелкаха в тесния светлинен сноп подобно на дребни пирончета, падащи от небесата. Пръстите на ръцете ми бяха вкочанени от студ. Косата ми бе съвсем мокра и ледената вода се стичаше във врата ми. Върнахме се в колата и той включи отоплението на пълна мощност.

— Трент и неговите момчета са привърженици на теорията за кофата за смет, разположението на капака й и тъй нататък — каза той. — Според моето лично мнение този гад е използвал кофата като триножник, за да подпре на нея своето произведение на изкуството.

Погледнах навън към дъждовните струи.

— Въпросът е там — продължи сурово Марино, — че той не е донесъл тялото тук, за да го скрие, а за да е сигурен, че ще бъде намерено. Но момчетата от Хенрико просто не разбират това. Аз не само го виждам, ами и усещам как нещо или някой диша във врата ми.

Продължавах да се взирам в кофата за смет, така ясно си представях дребното тяло на Еди Хийт, подпряно на нея, сякаш бях присъствала на намирането му. Това изведнъж ме стресна.

— Кога за последен път си прелиствал папката със случая „Робин Найсмит“? — попитах аз.

— Няма значение. Спомням си всички подробности — отговори Марино, вперил неподвижен поглед някъде напред в пространството. — Исках да видя дали и ти ще се сетиш. Това ме порази още първия път, когато дойдох тук.