Патриша Корнуел - Жестоко и необичайно

Робъртс направи всичко това с лекота.

Шлемът и скобата за крака бяха от мед и осеяни с дупки, през които минаваше памучният конец, придържащ порестата подплата отвътре. Шлемът беше невероятно лек, имаше ръждиви петна по ръбовете на контактните пластинки. Не можех да си представя как това нещо ще се закрепи на главата ми. Черната кожена маска не беше нищо повече от един груб колан, който се закопчаваше на тила на затворника, в нея имаше триъгълен отвор за носа. Можеха да я изложат в лондонската крепост „Тауър“ и аз не бих се усъмнила в автентичността й.

Минахме покрай един трансформатор, свързан с тавана, и Робъртс отключи друга врата. Влязохме в още едно помещение.

— Това е хладилникът — каза той. — Докарахме Уодел тук и го сложихме на тази маса.

Беше стоманена, по ръбовете се виждаше ръжда.

— Оставихме тук трупа за десет минути, за да се охлади, като му сложихме торбички с пясък на коленете. Това са торбичките.

Бяха струпани на пода до масата.

— Всяка тежи около пет килограма. Можете да го наречете коленна конвулсия например, но краката силно се свиват. С торбичките ги изправяме. И ако изгарянията са големи, както беше при Уодел, правим превръзки. След всичко това сложихме Уодел отново на носилката и го откарахме по същия път, по който вие дойдохте. Само дето се отказахме от стълбите. Няма защо да хващаме херния. Използвахме кухненския асансьор, закарахме го до входната врата и го сложихме в линейката. После го доведохме при вас, както правим с всичките ни чеда, които се качват на Спарки.

Тежки врати се затръшваха. Ключове дрънчаха. Ключалки щракаха. Робъртс продължаваше да ни обяснява словоохотливо, докато ни водеше обратно към фоайето. Аз почти не го слушах, а Марино мълчеше. Тревата и стените отвън бяха покрити с ледените кристалчета на суграшицата, примесена с дъжд. Тротоарът беше мокър, студът — пронизващ. Чувствах се съвсем отмаляла. Отчаяно ми се искаше да взема горещ душ и да сменя дрехите си.

— Отрепки като Робъртс стоят само с едно ниво над затворниците — каза Марино и запали колата. — Всъщност някои от тях с нищо не са по-добри от търтеите, които пазят.

Малко по-късно той спря на червен светофар. По капчиците вода на предното стъкло играеха червени отблясъци, все едно, че там имаше кръв, чистачките я избърсваха, но отново се появяваха хиляди капчици.

— Ще имаш ли време да ти покажа нещо? — попита Марино и избърса запотеното стъкло с ръкава си.

— Зависи колко е важно. Предполагам, че ще намеря време. — Надявах се, че явното ми нежелание ще го подтикне да ме откара вкъщи.

— Искам заедно да проследим последния път на Еди Хийт. Особено е важно според мен да видиш мястото, където е било открито тялото му.

Семейство Хийт живееше на изток от Чембърлейн Авеню или откъм по-лошата му страна, както се изрази Марино. Малката им тухлена къща се намираше на няколко преки от ресторанта „Златната тенджерка“ и от супермаркета, където Еди бе отишъл, за да купи гъбен сос. Няколко коли — големи, американски — бяха паркирани в алеята, от комина излизаше пушек и се виеше в сивкавото небе. Мрежестата врата с алуминиева рамка се отвори и се появи една стара жена, омотана в дебело черно палто, спря се и каза нещо на някого вътре. Вкопчила ръка в парапета на стълбището, сякаш всеки момент щеше да падне, тя заслиза надолу, поглеждайки разсеяно към белия форд, който минаваше наблизо.

Ако бяхме продължили още няколко мили по-нататък, щяхме да стигнем до федералния жилищен комплекс за социално слаби.

— Едно време тук живееха само бели — каза Марино. — Спомням си, че когато аз дойдох в Ричмънд, това се смяташе за добър квартал. Имаше много почтени, трудолюбиви жители, които прекрасно поддържаха дворовете си и в неделя ходеха на църква. Времената се менят. Що се отнася до мен, не бих позволил на моите деца да се разхождат насам след мръкване. Но когато човек живее някъде, той свиква и се чувства добре. Еди спокойно се е разхождал наоколо, разнасял е вестници, изпълнявал е поръчки на майка си. Онази вечер е излязъл от тяхната къщурка, минал е напряко покрай „Азалия“, а след това е завил надясно, както правим ние в момента. Ей там, вляво, е супермаркетът на Лъки, до бензиностанцията. — Показа ми супермаркета, на светлинната реклама над входа му имаше зелена конска подкова. — Онзи ъгъл там е любимо място на местните търговци на наркотици. Продават си стоката и изчезват. Пипнем ли някоя от тези хлебарки, след два дни я виждаме на някой друг ъгъл да прави същото.