Уилбър Смит - Мусон

Принцът стъпи на брега, под звуците на оръдейни залпове от крепостта, пискливи женски гласове и викове на обожание от страна на мъжете. Те стреляха във въздуха с дългите си кремъклийки, барабаните биеха, носеше се вой на зурни.

Дориан беше с конярите, които държаха конете в края на пясъчната ивица. Той бе помагал при излъскването на сбруята и тюркоазите, които украсяваха седлото на принца и юздечката на жребеца му. Като осиновен син на принца, главният коняр бе удостоил Дориан с честта да води жребеца и да го държи, докато владетелят го възседне.

Дориан го видя да идва през пясъка, тълпата се отдръпваше пред него и поданиците му се просваха ничком, протягайки ръце, за да хванат и целунат края на дрехата му. Повече от година след последната им среща, Дориан бе забравил колко царствена е високата му осанка, в снежната белота на робите. Огромен, украсен с диаманти ятаган висеше на пояса, а дръжката му от рог на носорог блестеше с полираната си повърхност като кехлибар. Лентата за придържане на чалмата бе направена от сплетени златни нишки. Вървеше към Дориан, като отвръщаше усмихнат на приветствията с докосване на устни и сърце.

— Селям алейкум, велики господарю! — Дориан се поклони. Макар гласът му да потъна в глъчката на тълпата, принцът го погледна в лицето и Дориан разбра по израза на задоволство в очите, че го е познал. Принцът леко наклони глава, после се метна на седлото, с изящната грация на роден ездач и пое към крепостта.

Ал Малик седеше на терасата в двореца, заобиколен от най-близките си придворни, сърбаше кафе и слушаше докладите на хората, управлявали островите и колониите в негово отсъствие.

— Много франкски кораби хвърляха котва в Занзибар — съобщи везирът. — Сега, след като куси започна да ги докарва от юг, станаха още повече. Всички искат да участват в търговията със злато и роби.

Султанатът Занзибар беше васален на принца и част от печалбите по неговите пазари се отклоняваше към хазната му. Можеше да бъде сигурен, че султанът е изцедил от неверниците и последната рупия, която е могъл.

— Али Мухамад да предупреди неверническите капитани, че няма да търпя присъствието им северно от Занзибар. Най-строго забранявам! — Златото и стоките, докарвани от неверниците бяха добре дошли, но Ал Малик много добре познаваше алчността и безскрупулността на франките. Те бяха основали вече бази и кантори в империята на Великия Могул. Сложеха ли някъде крак, не можеш ги мръдна след това. Не бива да им се позволява да стигат на север до Ламу.

— Али Мухамад е уведомен за вашата воля. Ако някой невернически кораб поеме насам, той веднага ще изпрати съобщение по бърза джонка.

Принцът кимна.

— Ако търсенето на слонова кост е толкова голямо, с какви запаси разполагаме на материка?

— Слоновата кост намалява от година на година, а търсенето от страна на неверника непрекъснато нараства.

Пазарите на Занзибар и Ламу разчитаха за снабдяването си до голяма степен на езическите племена във вътрешността. Те не разполагаха с мускети, за да убиват огромните дебелокожи. Използваха примитивни капани с набити в тях заострени колове, към които се мъчеха да подгонват слонските стада. Имаше неколцина безстрашни ловци, които можеха да убият животното с лък и стрела, но тяхната плячка беше оскъдна.

— Дали пък да не продадем мускети на племенните вождове, за да могат да убиват повече животни? — предложи един от придворните, но принцът поклати решително глава.

— Прекалено опасно е! — каза той. — Може да им даде смелост и да въстанат срещу нас. Това значи, сами да отворим вратата на клетката с лъва.

Обсъдиха надълго и широко този въпрос, а после принцът насочи вниманието си към търговията с роби.

— Понеже ги ловим из крайбрежните области, те започват да се оттеглят към вътрешността. Като слоновете, стават все по-диви и предпазливи. Всеки следващ сезон количеството на улова намалява.

Както при слоновата кост, арабите разчитаха на по-войнствено настроените племенни вождове от вътрешността, да нападат съседите си и да залавят роби сред традиционните си племенни врагове, като след това ги доставят по сборните пунктове край бреговете на големите езера.

— Защо не започнем сами да ловим роби из горите? — предложи друг царедворец.

Принцът замислено почеса брадата си.

— Ще трябва да жертваме смелите си воини и да проливаме кръвта им. Не знаем какво ги очаква из тамошната дивотия. Можем само да сме сигурни, че задачата ще бъде много трудна и опасна. — Млъкна, за да обмисли по-добре предложението. — По-късно ще ви съобщя волята си по този въпрос, но междувременно съставете списък на петдесет мъже, които биха могли да се изпратят на такава експедиция!