Уилбър Смит - Мусон

Ал Малик обмисли казаното и попита:

— Англичаните притежават роби и търгуват с тях. От къде накъде ще оспорват същото право на други? Как ще ни принудят да им се подчиним? Царството им е далеч оттук, на другия край на земята. Не могат да изпратят армия срещу нас.

— Бен Абрам казва, че франките използват вероломни начини за водене на война. Те издават на търговските капитани фермани за война срещу враговете си. Тия хора са като акули, като баракуди. Идват тук да плячкосват.

— Може ли английският крал да ни обяви война заради едно дете?

— Бен Абрам се опасява, че може. Не толкова заради детето, колкото за да има удобно извинение да завладее земи и богатства от Оманската държава.

— Ще помисля върху всичко, което ми каза. — Ал Малик го освободи. — Доведи при мен Бен Абрам и момчето, утре след молитвата Зур!

Дориан се яви за аудиенцията със смесени чувства на радостна възбуда и тревога. Когато за пръв път видя принца, подобни терзания не смущаваха душата му — Ал Малик беше просто един мюсюлманин, враг и вожд на езичници. Оттогава обаче, Бен Абрам и Ал Алама го бяха научили на много неща. Вече знаеше, че династическите му корени са толкова дълбоки, колкото и на английския крал. Знаеше за подвизите му като моряк и воин, както и за дълбоката почит, изпитвана към него от поданиците му. В добавка към всичко това, духовната му връзка с християнството и Англия бе изтъняла и отслабнала, поради огромното разстояние и изтеклото време.

През всичкото това време, не бе имал възможност да говори родния си език, мислите му течаха на арабски и с усилие си спомняше английската дума, дори за най-прости понятия. Спомените за семейството също крееха. За брат си Том се сещаше само от време на време и всякакви мечти за бягство бяха изоставени. Вече не гледаше на пребиваването си на острова като на пленничество. Постепенно бе всмукан от този арабски свят, както и от арабския начин на мислене. Изправен отново пред принца, той бе преизпълнен със страхопочитание и уважение.

Когато коленичи на кораловите плочи на терасата пред Ал Малик и помоли за благословия, сърцето му заби в радостна изненада от формата на отговора.

— Ела седни до мен, синко! Имаме доста да си поприказваме. — Този величествен мъж отново го призна за свой син в присъствието на свидетели. Дориан изпита гордост, последвана от остро чувство за вина. В съзнанието му се мярна мимолетно образът на истинския му баща, но лицето на Хал беше неясно и бледо.

Винаги ще остана верен на баща си, обеща непоколебимо Дориан и тутакси се подчини с радост на Ал Малик.

— Станал си мъж в мое отсъствие. — Ал Малик го погледна внимателно.

— Да, господарю — отвърна Дориан, като едва се сдържа да не добави: „По волята на Аллаха.“

— Виждам и сам. — Ал Малик забеляза очертанията на твърди млади мускули и разширяващи се рамене под робата, която така естествено стоеше на момчето. — Значи, време е да се откажеш от детинското си име и да приемеш име на мъж. От сега нататък ще се наричаш Ал Салил!

— Такава е волята на Аллаха! — казаха в един глас Бен Абрам и Ал Алама. И двамата бяха доволни и горди от високата чест, с която принцът бе удостоил протежето им. Тя беше признание и за техните заслуги. Избраното от Ал Малик име означаваше Изтеглен меч.

— Вашето благоволение е като изгрев на слънцето след тъмна нощ! — отвърна Дориан и Ал Алама одобри с кимване избраните думи.

— Редно е също така да имаш собствен копиеносец. — Ал Малик плесна с ръце и на терасата излезе младеж, с дълги пружиниращи като на камила крачки. Беше може би с петнадесетина години по-възрастен от Дориан, в края на двадесетте, и от облеклото и осанката му личеше, че е воин. На пояса носеше ятаган, а на рамо — щит.

— Това е Батула — каза принцът. — Той ще положи клетва за вярност пред теб.

Батула приближи Дориан и се отпусна на колене пред него.

— От днес нататък Вие сте моят господар и повелител! — каза той с висок и ясен глас. — Вашите врагове са мои врагове! Където и да се намирате, аз ще нося копието и щита Ви от дясната Ви страна.

Дориан сложи ръка на рамото на Батула в знак, че е приел обета и младият мъж се изправи. Погледнаха се един друг в очите и Дориан тутакси го хареса. Батула не беше красив, но имаше широко и честно лице с голям орлов нос. Усмивката му разкриваше равни бели зъби. Гъстата му тъмна коса беше намазана с масло и сплетена в дебела плитка над едното широко рамо.

— Батула е образец на копиехвъргач — каза Ал Марик — и кален в битките войн. Той ще те научи на много неща, Ал Салил. — Копието е оръжие на истинския арабски ездач. Дориан бе наблюдавал упражнения на тренировъчното поле, където с голямо вълнение слушаше тропота на галопиращите коне. От техните гърбове войните нанизваха блестящи остриета, през окачен бронзов пръстен при голяма скорост.