Уилбър Смит - Мусон

— Ще бъда усърден ученик — обеща Дориан.

Ал Малик освободи Батула. Когато напусна терасата, принцът продължи:

— Много скоро ще предприема едно пътешествие на север за поклонение в Мека. Пътят ще ме преведе през диви и пустинни места. Ти ще ме придружиш, сине мой!

— Сърцето ми ликува че сте ме избрал, господарю.

Ал Малик го освободи с ръка и когато Дориан напусна, каза на Бен Абрам и Ал Алама:

— Изпратете писмо до султана на Занзибар, за да го предаде на английския консул. — Направи пауза, за да събере мислите си и продължи: — Съобщете, че принц Ал Малик наистина е купил Ал Амхара от Ал Ауф. Сторил го е, за да вземе момчето под свое покровителство и да го опази от злини. Пишете, че въпреки всички усилия за опазването му, Ал Амхара се е разболял от треска и е починал преди година. Погребан е тук, на остров Ламу. Пишете, че това са думите на Ал Малик.

Ал Алама се поклони.

— Ще бъде, както повелите, Ваше Височество! — Това гениално разрешение му бе направило дълбоко впечатление.

— Ал Амхара е мъртъв! — продължи Ал Малик. — Ще поставите надгробен камък с името му! Ал Амхара е мъртъв! Ал Салил продължава да живее!

— По волята Божия! — заключи Ал Алама.

— Ще взема момчето с мен и ще го скрия в пустинята. В нейните пясъци ще стане истински войн. С времето франките ще забравят, че е съществувал.

— Това е мъдро решение.

— Ал Салил е за мен повече от син. Той е живият ми талисман. Никога няма да го предам на франките! — завърши принцът с тих, но твърд глас.

„Лястовицата“ се появи в протока и зави към Занзибар. Освен огромното количество джонки в пристанището се виждаха и десет кораба с правоъгълни платна. Том Кортни ги разгледа внимателно. Развяваха флаговете на някои от най-силните търговски държави от северното полукълбо, като най-осезаемо беше присъствието на Португалия и Испания.

— Няма французи, мастър Тайлър — обяви с облекчение Том. Възможността да сподели неутрално пристанище с вражески кораб никак не го блазнеше.

— Няма — съгласи се Нед. — Затова пък има поне един кораб на Компанията. — Той посочи голям кораб, крал на океана, изложил на показ необхватното могъщество на английската Източноиндийска компания. — Техният прием ще бъде дори по-студен от тоя, който биха ни оказали французите.

Том дръзко се усмихна.

— Пукната пара не давам за тях! — каза той. — Нищо не могат да ни направят извън Англия, а ние, известно време, ще отсъстваме оттам. — После добави полугласно: — Поне докато ме върнат в окови. — Вдигна поглед към собствената си, лишена от флаг мачта. Не искаше да разкрие националността си. — Щом хвърлим котва, ще отида да посетя новия консул.

Разговарял бе с друг английски капитан в залива на Добра Надежда, където прекъснаха за малко плаването си. От него научи, че Грей си има наследник в Занзибар. — Някакъв младеж, изпратен там от Бомбай, след убийството на Грей, за да поеме консулските функции за района на Брега на треската и разбира се, което е по-важно, да пази интересите на Компанията в тия води.

— Как се казва? — поиска да узнае Том.

— Не си спомням. Никога не бях го виждал, но е високомерен и надут. Мисли се за много важен.

Том гледаше как Нед вкарва „Лястовицата“ в залива. Хвърлиха котвата в толкова прозрачна вода, че ясно виждаха многоцветните рибки, гъмжащи над кораловата скала, на четири фатома под кила.

— Ще взема Аболи с мен — каза Том, щом спуснаха лодката.

Двамата стъпиха на каменния кей, под стените на старата португалска крепост и поеха по тесните улички.

Жегата и смърдящата навалица бяха така познати на Том, че изглеждаше невероятно, че са изтекли почти две години от пристигането му тук за пръв път. Поискаха напътствия от арабския началник на порта.

— Не, не — отвърна той. — Новото консулство не е вече в градската къща на ефенди Грей. Ще пратя едно момче да ви заведе! — заключи началникът и махна към един от нехранимайковците в опърпаната тълпа. — Тоя син на шейтана ще ви покаже пътя, но не му давайте повече от една анна бакшиш.

Момчето заподскача пред тях, като ги изведе от хаоса на тесните улички и порутени къщурки в палмова гора. По един песъчлив път, на повече от миля след последния градски коптор, те стигнаха огромна вила, оградена с високи стени. Макар постройката да изглеждаше стара, оградната стена бе наскоро възстановена и варосана. Надничащият над нея покрив бе също наскоро припокрит с палмови листа. На портата се виждаха две бронзови табели. На едната пишеше: „Консулство на Негово Величество“. Отдолу личаха изправените лъвове от емблемата на Компанията и надпис: „Представителство на Обединената компания на английските търговци за района на Източните Индии“.