Уилбър Смит - Мусон

Когато стигна до него, хвана с невинен жест ръката му. Напъпилите й кадифени гърди едва личаха като леки подутини, но малките зърна гордо стърчаха, наежени от хладния въздух на мусона. Дориан ги гледаше и някакво необикновено чувство накара долната част на стомаха му да се свие на топка.

Влязоха ръка за ръка в езерото. Водата беше по-топла от нощния въздух. Топла като собствената им кръв. Ясмини клекна във водата и дългите й коси заплаваха около нея като листа на лотос. Разсмя се от удоволствие.

Луната бе преполовила пътя си до зенита, когато най-после той каза:

— Не трябва да оставаме повече! Започва да става късно. Нека си вървим!

— Никога не съм била така щастлива! — отвърна Ясмини. — Никога досега! Бих искала да останем тук цял живот. — Но се изправи послушно и сребристата вода блесна по издължените й стройни крайници. Излязоха от водата и следите от стъпките им се занизаха през пясъка като две мънистени огърлици.

При входа на пещерата, тя се извърна към него.

— Благодаря ти, Доуи! — После неочаквано простря ръце напред и го прегърна. — Толкова много те обичам, братко! — Дориан стоеше вдървено в обятията й. Допирът на малкото тяло, топлината на кожата през хладните капки морска вода отново събудиха онова необикновено усещане в стомаха.

Тя се дръпна назад със звънлив смях.

— Цялата съм мокра. — Хвана дебел кичур от косата си и го изви. Водата от него покапа по пясъка.

Дориан вдигна робата от земята.

— Обърни се! — каза той и Ясмини послушно обърна към него извивката на гърба си. Той започна да я бърше с полите на дрехата.

— Другата страна!

Тя застана с лице към него и Дориан избърса онези малки подутини на гърдите й, а после продължи към корема.

— Гъдел ме е!

Коремът беше гладък и плосък. Единствено гънките на пъпа и малката неокосмена цепка, в долната му част между бедрата, нарушаваха съвършената му цялост.

— Облечи се! — Тя се наведе, за да вдигне дрехата. Видя идеалната заобленост на задничето и някакъв спазъм стегна гърдите му така, че едва можа да си поеме дъх.

Ясмини се изправи и навлече мръсната роба през глава, а той продължи да я гледа втренчено. Тя му се усмихна и докато навиваше косата си, за да я скрие под чалмата, започна да разглежда тялото му без никакво чувство за вина или греховност.

— Толкова си бял, където не те е видяло слънцето и гледай, имаш косми долу! — Тя посочи изненадано с ръка. — Същият цвят като на главата. Блестят като коприна под луната. Много са красиви — чудеше се тя.

Дориан бе забравил за пухкавия мъх, поникнал през последните няколко месеца. За първи път изпита срам, почти вина пред нея и бързо се покри със собствената си влажна роба.

— Трябва да тръгваме! — каза Дориан и тя се затича, за да не изостане по пътя им назад. Когато стигнаха прохода, свали грубата роба и облече собствените си дрехи.

— Готова ли си? — попита Дориан.

— Да, Доуи. — Понечи да тръгне през тунела, но тя хвана ръката му и каза: — Благодаря ти, братко! Никога няма да забравя какво направи тази вечер. Никога, никога!

Опита се да освободи ръката си. Чувствата му го объркваха и той почти изпита гняв към нея, задето ги бе предизвикала.

— Можем ли да дойдем пак, Доуи?

— Не знам. — Той издърпа ръката си. — Може би.

— Моля те, Доуи! Толкова беше хубаво.

— Ами добре, ще видим.

— Ще бъда много добра. Ще правя, каквото кажеш. Няма вече да те дразня и да ти отговарям. Само кажи да! Моля те, Доуи!

— Добре де! Ще дойдем пак.

Няколко дни след набега им през Прохода на Ангела и преди Дориан да изпълни обещанието си да я заведе пак, в жилището им се появи Куш. Цъфна преди изгрев-слънце, придружен от двама евнуси-роби. Тахи ги срещна на вратата и застана на пътя им.

— Какво искате от Ал Амхара? — попита тя.

— Дръпни се, дърта краво! — нареди Куш. — Момчето вече не е под твои грижи!

— Дошли сте да ми го вземете! — Гласът й затрепери и тя се вкопчи в бродирания елек на евнуха, когато той се опита да мине край нея.

— Дръпни се, казах ти вече! — Удари я с края на тоягата си и тя се сгъна на две от болка.

— Доведете неверника! — заповяда Куш на робите и те се втурнаха в спалнята на Дориан. Той седеше на рогозката, грубо разбуден от пронизително пискливия глас на Куш и сънливо търкаше очи. Евнусите го грабнаха и повлякоха към Куш.

— Махнете това! — Куш посочи с тоягата омоталата се около краката на момчето роба. Те я свалиха и евнухът се усмихна похотливо. — Така си и мислех! Хубава градинка си завъдил там. — С крайчеца на тоягата Куш докосна пухкавото гнездо от златночервени къдрави косъмчета. Дориан направи опит да се покрие, но робите го държаха здраво.