Уилбър Смит - Мусон

— Така си е стоял стотици години — уверено отвърна Дориан. — Защо трябва да падне точно сега? — Започна да брои крачките на глас. — Триста двадесет и две — обяви той и веднага добави: — Виж, има стъпала, които водят нагоре.

Заизкачваха ги бавно. На всяко стъпало спираха и Дориан вдигаше лампата високо, за да видят пътя пред себе си. Изведнъж спря.

— Затворено е — каза той с горчиво разочарование. В светлината на лампата видяха, че таванът, както и една от стените са срутени. Стояха пред купчината отломъци и не знаеха какво да правят.

Внезапно Джини скочи от хълбока на Ясмини и се стрелна напред. Преди Дориан да я улови за опашката, тя изчезна в пространството между незасегната част, от тавана и купчината под нея.

— Джини! — Ясмини се промъкна покрай Дориан и пъхна ръка в отвора. — Пак ще се заклещи някъде. Спаси я, Доуи!

— Глупава маймуна! — Дориан започна да разчиства парчетиите, като се мъчеше да бръкне по-навътре. От време на време Джини се обаждаше, но не искаше да се върне при Ясмини, макар че тя отчаяно я молеше. Дориан продължаваше упорито работата си по разчистване на тунела. После спря и се изкачи на купчината.

— Виждам светлина — извика с ликуващ глас той. Скочи долу и продължи да разширява прохода с удвоени сили.

След един час обърса лице с края на робата си. Пот и прах се бяха смесили в редичка кал.

— Мисля, че вече мога да пропълзя. — Започна да се промъква по корем и под напрегнатия поглед на Ясмини в дупката потъна първо тялото, после краката и накрая изчезнаха стъпалата му. След миг извика: — Яси! Всичко е наред! Идвай!

Тя бе толкова по-дребна от него, че успя да мине на четири крака. След малко светлината се засили и тя завари Дориан клекнал в края на тунела. Заслоняваше го гъста растителност, но отвъд нея грееше ярка светлина.

— Къде ли сме? — попита тя, сгушена зад гърба му.

— Не знам.

Дориан разтвори предпазливо зеленината с ръце. Намираха се в нещо като огромна чиния, заобиколена от коралова стена, полусрутена от атмосферните влияния и годините. Цялото пространство бе обрасло в гъста растителност.

— Стой тук! — каза Дориан и изпълзя на слънце. Бързо се изкачи до върха на развалината и надникна през него. Видя палми и зелена мангрова гора, а отвъд тях се виждаше бял пясък и ярката синева на морето. Мястото му бе познато от експедициите извън харема. — Ние сме навън — каза смаян Дориан. — Тунелът минава под стената.

— Никога не съм била навън през живота си. — Ясмини се изкачи при него. — Я виж, това не е ли морето? Не можем ли да отидем там, Доуи?

Чуха гласове и се снижиха. Група жени минаваха под скривалището им, без да поглеждат нагоре. Бяха робини суахили, черни и незабулени, закрепили на главите си огромни снопове дърва за горене. Отминаха и гласовете им заглъхнаха в далечината.

— Можем ли да идем до морето, Доуи? — примоли се Ясмини. — Само за малко, само този път!

— Не! Глупаво момиче — отряза я Дориан. — Ще ни видят рибарите и ще кажат на Куш. Тогава в гробището ще се появи още една могила. Нали знаеш какво става с малките момичета, които му се противопоставят? — Тръгна назад към отвора на тунела. — Хайде!

— Сигурно такава е Божията воля — никога да не плувам с теб в морето — каза тя, все още загледана с копнеж през дърветата.

— Слизай долу, Яси! Трябва да си вървим!

Думите й го смутиха. Всеки път, когато отиваше да се къпе сам и плуваше отвъд стената на рифа, изпитваше чувство за вина и макар че тя не повдигна повече въпроса, мисълта за това го измъчваше.

През следващите седмици, незабелязано проучи терена пред източната стена на харема и откри, че сред дърветата се гушат множество развалини. Покрити бяха с храсталаци и донесен от мусона пясък от дюните. Трябваха му няколко дни, за да открие точно тая групичка дървета и коралови развалини, зад които се криеше началото на прохода. Когато се убеди, че никой не го наблюдава, той прехвърли стената и се спусна към отвора.

Трябваха му няколко часа, за да го разшири, а после отново го прикри с палмови клони и сухи пръчки, за да не го открият случайно.

От приятеля си Мустафа, коняря, измоли една мръсна и парцалива роба с повече кръпки отколкото плат по нея и също толкова мръсна чалма, която дори конярят отказваше да носи повече. Върза всичко това на вързоп и го скри в изхода на тунела. Изчака пълнолуние и попита Ясмини:

— Наистина ли искаш да плуваш в океана?

Тя го погледна смаяно, а после мъничкото й лице се сбърчи.