Уилбър Смит - Мусон

— Приказките са без пари. — Тя вдигна поглед и махна един кичур от очите си. — Дай половин пени за една чаша и си приказвай колкото щеш. — Мъжът хвърли монета и Аболи застана наблизо, за да чува всяка дума, без да се набива на очи.

— Търся един кораб — започна мъжагата.

— Ами дошъл си точно където трябва. Има кораби колкото щеш наоколо. А и военните са в Спитхед. Избирай който ти душа иска.

— Корабът, който търся е едномачтов. — Мъжът се усмихна предразполагащо, но погледът му остана студен и твърд. — Красив малък кораб на име „Лястовицата“.

Френското му произношение беше убийствено. После повтори името на английски. Аболи не изчака отговора на стопанката, а се отправи към мястото, където повечето техни хора се бяха скупчили на група, хилеха се и отпиваха ейл.

Том го наблюдаваше и видя кимването, което не можеше да означава нищо друго, освен тревога. Стана и навлезе в тълпата, като внимаваше да не привлича внимание, ходеше от моряк на моряк, тупваше го по рамото и му казваше нещо тихичко. Аболи правеше същото и малко по малко изкараха хората под ръмящия дъжд.

— Какво има? — попита Люк.

— Приставите са по петите ни — каза Аболи. — Къде са Джон Смайли и другарите му?

— Разтоварват в едни малки розови пристанища — отвърна Люк.

— Свирни им да се прибират — нареди Том. — Няма да чакаме отлива.

Люк поднесе към устата си окачената на ремъчка около врата свирка от китова балена и свирна два пъти пронизително. Джон Смайли дотича почти веднага от сенките зад кръчмата. Другите се препъваха подире му, връзвайки гащи и тикайки ризи в поясите.

— Към лодката, момчета — викна им Том — или ще ви оставим.

До кейчето с лодката нямаше и сто крачки, но те бяха стигнали едва средата на това разстояние, когато един гръмлив глас изрева подире им:

— Томас Кортни! В името на закона, останете, където сте!

Том се извърна и видя двамата мъжаги да бързат откъм кръчмата към тях.

— Имам ордер за арест, подписан от Главния съдия на Англия! Обвинен сте в кървавото убийство на лорд Кортни!

Тия викове сякаш му сложиха крила на раменете.

— Бягайте към лодката, момчета!

Стигнаха каменните стълби с голяма преднина, но тук се скупчиха поради теснотата на прохода и двамата едри мъже започнаха бързо да приближават. Всеки от тях бе измъкнал сабя изпод плаща си, а тежките им ботуши думкаха по каменната настилка.

— Стойте! В името на закона!

— Аз ще ги задържа! — избоботи Аболи и се извърна срещу приставите. — Влез в лодката! — Вместо това Том също застана с лице срещу служителите на закона и сега двамата бяха изправени рамо до рамо.

— Ами раната ти? Още не си в състояние да въртиш сабя. Никога ли няма да слушаш какво ти приказвам? — попита Аболи.

— Само когато не дрънкаш глупости — отвърна Том и прехвърли сабята в лявата ръка, защото незаздравялата напълно рана отдясно направо го пронизваше.

— Ако ме принудите да сторя това, ще ви убия! — предупреди той приближаващата двойка с тон, който би трябвало да ги спре.

Те се поколебаха, колкото да направят играта по-интересна.

— Ние сме служители на закона. Нападнете ли ни, рискувате много. — Странният вид на престъпниците срещу тях ги объркваше: единият хаймана с изкривен нос, а другият — черен гигант с надрана мутра.

— Аз пък съм убиец с окървавени ръце. Още една смърт нищо не е за мен — изсмя се зловещо Том. — А тоя дивак тука яде хората сурови. Най обича главите. Всяко кокалче осмуква.

Аболи свали шапка от огромната си глава и се облещи насреща им, като изкриви татуирано лице в страховита гримаса. Приставите отстъпиха, без да искат. Том чу, как отзад и последният от хората му скача в лодката, а веслата проскърцват върху ключовете си.

— Идвайте в лодката, капитане! — извика Люк Джарвис.

— Отблъснете! — отвърна Том и скочи към приставите. — Внимавай! Защитавай се!

Насочи се към по-близкия, принуди го да отстъпи, развъртял сабя на инчове от лицето му. Мушкаше и сечеше, разкъсваше плата на пелерината с върха на сабята, като внимаваше да не го нарани.

Приставите разбраха от първия допир, че противникът ги превъзхожда с няколко класи и се оттеглиха преди намесата на Аболи. Люк Джарвис извика отново.

Том хвърли поглед назад. Лодката се полюляваше край кея, а гребците държаха веслата в готовност.

— Време е да си вървим — каза той на арабски и направи още две стъпки към приставите, което ги накара да побегнат в паника. После двамата с Аболи изтичаха към пристана. Хвърлиха се във водата, с издути като балони наметала и цопнаха долу.