Уилбър Смит - Мусон

Щом се показаха на повърхността, лодката се устреми към тях. В една ръка Том стискаше сабята, а с другата гребеше странично. Екипажът на лодката измъкна и двамата от водата и мощно загреба към стоянката на „Лястовицата“. Стигнали кораба, те вдигнаха лодката на бака, където я привързаха здраво и изтеглиха котвата от тинестото дъно.

Приставите бяха реквизирали малка лодка. Когато преполовиха разстоянието от кея до „Лястовицата“, корабът вдигна главното си платно и пое вечерния бриз. Тръгнали по тесния воден ръкав към откритите води на пролива, минаха съвсем близо до лодчицата на закона. Единият пристав се бе изправил на кърмата и размаха сабя към застаналия на руля Том.

— Не можеш да се измъкнеш! — извика той през делящото ги пространство. — Ръцете ти са изцапани с кръв и ние ще те надушим, където и да се скриеш на тая земя.

Том не отговори, замръзнал с втренчен поглед напред. Малката лодка заподскача в килватера им.

Вятърът ги глезеше като любовница. Идваше от север, вестител на зимата, студен и силен, но не дотам, че да се налага събирането на риф от главното платно. След седмица излязоха от Канала. Оттам северният вятър, тоя прословут родител на бури и вълнения, ги подгони през Биская, на юг покрай Канарите, чак до зоната на безветрието.

Очакваха тук той да отслабне, да стане променлив и непостоянен, но той продължаваше да духа както преди. Един ден измерването по пладне показа, че се намират на екватора, хиляда морски мили западно от африканския континент.

— Новият курс е югоизток, мастър Тайлър. — Том го отбеляза на траверсната дъска.

— Слушам, югоизток, капитане! — Нед Тайлър докосна чело.

Том вдигна поглед към главното платно. То беше бяло и издуто като корем на бременна в осмия месец. После обърна поглед към кърмата. Килватерът се простираше гладък и прав, през разрошените от вятъра гребени на атлантическите вълни.

— При тоя вятър, ще видим Добра Надежда след по-малко от шестдесет дни и след още тридесет можем да хвърлим котва в Занзибар. — Том бе оставил всичките си съмнения и притеснения отвъд северния хоризонт и сега бе изпълнен със сила и чувство за неуязвимост.

Пълен хаос цареше на джонката. Падналият утлегар, който без малко не уби принц Абд Мухамад ал Малик, остави кораба в безпомощен дрейф с борд срещу вятъра, а палубата беше покрита с тежкото, плетено като рогозка платно. Такелажът бе накъсан и разбъркан. Дървени макари се люлееха и удряха по мачтата и корпуса под напора на мусона и заедно с разкъсания такелаж, заплашваха да нанесат нови поражения по корпуса.

Първото действие за въвеждане на някакъв ред в цялата тая разруха бе, да се улови края на главния фал. Това тежко въже се люлееше от върха на мачтата. Излязло от голямата дървена ролка, то не можеше да бъде стигнато от палубата, за да се вдигне голямото триъгълно платно и да се възстанови управлението на джонката. Някой трябваше да се качи горе.

За разлика от мачтите с правоъгълни платна, тази нямаше ванти и изобщо не съществуваше лесен начин за достъп до върха й. Лишена от платното си, джонката се люлееше застрашително сред високите вълни. Капитанът се мъчеше да я държи перпендикулярно към тях с помощта на руля, но корабът непрекъснато се извръщаше странично и заплашваше да се преобърне, под напора на вълните и вятъра. Мачтата се бе превърнала в огромно махало, което допълнително усилваше страничното люлеене на джонката. Корабът беше в смъртна опасност.

Капитанът не можеше да остави руля и крещеше към моряците, които се бяха скупчили колкото може по-далеч от него и гледаха да не му попадат пред очите. Всеки от тях знаеше, какво трябва да се направи, но никой не изпитваше желание да се изкатери по мачтата.

Дориан наблюдаваше цялата бъркотия очарован и възбуден. Никога на борда на „Серафим“ не се бе случвало нещо толкова забавно, никога подобни викове и жестикулации не бяха го развличали така вълнуващо.

— Ахмед, свински сине! — набеляза си нова жертва капитан Фуад и посочи върха на мачтата. — Ще завия леша ти в свинска кожа, преди да го изхвърля от борда, ако не се подчиниш! — Морякът гледаше безучастно в морето, сякаш бе внезапно оглушал.

Дориан огледа мачтата и се зачуди, какво ли ги плаши чак толкова? Двамата с Том бяха танцували на главната рея с една ръка на хълбока, а другата на главата, докато „Серафим“ цепеше високите вълни при Добра Надежда, подгонен от силен, почти бурен югоизточен вятър. А тая мачта бе едва една трета от неговата.