Уилбър Смит - Мусон

Корабният готвач му приготвяше лакомства и сладкиши, докато останалите се надпреварваха да му правят малки подаръци и да привличат вниманието му. Един дори свали муската, която носеше на врата си и я окачи на Дориан.

— Нека те пази! — каза той и направи знака против уроки.

Капитанът, Фуад, го бе нарекъл нежно маймунка с лъвско сърце и след вечерна молитва го канеше да поседи при него на руля. Той му показваше издигащите се от морето звезди, назоваваше имената на съзвездията и разказваше на Дориан легендите, свързани с всяко едно от тях.

Тези араби бяха хора на пустинята и океана. Целият им живот протичаше под покрова на небето, а звездите оставаха винаги над главите им. Те ги бяха изучавали в течение на векове и сега капитанът споделяше част от древното познание с Дориан. Предлагаше на детето рядък дар.

Момчето слушаше омагьосано, с осветено от небесата лице. После, на свой ред, казваше на Фуад английските имена на небесните светила, които бе научил от Аболи и Големия Дениъл.

Останалите моряци се скупчваха наоколо и слушаха легендите за седемте сестри, за Орион ловеца, за Скорпиона, разказвани от Дориан с приятния му тънък глас. Всички обичаха звездите, както и хубавите приказки.

Сега, след като имаше възможност да се движи свободно из кораба, вниманието на Дориан бе заето от толкова много неща, че не му оставаше време да изпитва самота или да се самосъжалява. Половината сутрин прекарваше надвесен от носа, загледан в лудориите на стадо остроноси делфини. Те пляскаха с широките опашни плавници и му хвърляха многозначителни погледи с мъдрите си очи, докато се стрелкаха насам-натам. От време на време някой от тях изскачаше от ослепителната синева на водата високо към Дориан и се усмихваше с широка уста. Той му махваше и избухваше в радостен звънък смях. Намиращите се наблизо моряци прекъсваха за момент работата си и се усмихваха с разбиране.

Щом обаче заговореше по-продължително с някого, Фуад се обаждаше ревниво:

— Ела тук, малка маймунке с лъвско сърце, ела да покараш малко! — И Дориан хващаше руля с блеснали очи, повел джонката по вятъра, усетил с ръка силата й, като на готвещ се за скок расов кон.

Понякога принцът, седнал кръстато на копринения килим под шатрата, прекъсваше беседата със своите придворни и наблюдаваше момчето с лека усмивка.

Понеже Дориан беше още момче и не бе усетил ритуалния нож на обрязването, Тахи можеше да стои с разбулено лице в негово присъствие. Тя беше презряна разведена жена. Бившият й мъж беше придворен. След като се оказала неспособна да дари съпруга си със син, тя била зарязана. Единствено съчувствието и благоволението на Ал Малик й бяха спестили участта да проси по уличките и суковете на Ламу.

Тахи беше едра и пълна, отвсякъде заоблена, с мазна кафява кожа. Обичаше да си похапва, смехът й бе сърдечен, а нравът — сговорчив. Верността и предаността й към принца стояха в центъра на мирозданието й. И изведнъж Дориан бе станал син на нейния господар.

Както и всички останали на борда, Тахи бе пленена от красивата му червена коса, необикновените бледозелени очи и млечнобяла кожа. Когато пускаше с пълна сила слънчевата си усмивка и неотразим чар, тя не можеше да му устои. Сама бездетна, тя насочи към Дориан цялата си неосъществена майчина любов, която скоро изпълни сърцето й.

Когато принцът я назначи официално за бавачка на Дориан, тя се разплака от благодарност. На Дориан не му отне много време да установи, че зад ласкавите й кравешки черти се крие проницателен ум и тънък политически усет. Тя се ориентираше безпогрешно в различните течения на власт и влияние в двора и ги направляваше с рядко умение. Тя му посочваше големите и важни лица в свитата на принца, определяше техните силни страни и слабости, учеше го как да се отнася към всеки един. Посвещаваше го в тънкостите на дворцовия етикет и как да се държи в присъствието на принца и хората му.

Нощите бяха неприятната част от времето за Дориан. Споменът за Том и баща му се прокрадваше в тъмното и го завладяваше. Една нощ Тахи се събуди от приглушени ридания, откъм противоположния край на споделяната с Дориан каюта, където бе постлан тъничкият му тюфлек. Сама отхвърлена от обществото, тя инстинктивно схвана носталгията и самотата на малкото момче, изтръгнато от семейната среда, от познатия и мил свят, захвърлено сред чужденци от друга раса, религия и начин на живот.

Надигна се безмълвно и легна до него, като го взе в топлата и мека, майчина прегръдка. Отначало Дориан се опита да я отблъсне, но после се отпусна и остана неподвижен в ръцете й. Тя зашепна гальовно над главата му всички думи на любов и привързаност, които бе таила у себе си за рожбата, отказана от безплодната й утроба. След малко, напрежението напусна тялото на Дориан, той се притисна до нея, сгуши глава между огромните й кръгли гърди и най-накрая заспа. На следната вечер той сам отиде при нея, а тя разтвори месести обятия и го приласка.