Уилбър Смит - Мусон

Всъщност, беше сигурен, че блюстителите на закона вече душат по всички южни пристанища. Предполагаше, че са започнали от Плимут и оттам са продължили издирването. Пристигането им на остров Уайт, където скоро щяха да открият „Лястовицата“, беше само въпрос на време.

Имаше и още една грижа. Есента бе доста напреднала и скоро зимата щеше да простре сковаващи мрежи над пътищата към южните води. Във всеки случай, тия дни на очакване дадоха възможност на раната му да зарасне. Вече бе възстановил силите и енергията си и нямаше търпение да потегли на път.

Нощем в малката каюта го обземаха черни мисли за убийството на брат му и собствената му вина. Четеше и препрочиташе историята на Каин и Авел в Библията с изтъркана подвързия и не намираше утешителни неща за себе си в нея. Най-накрая, след двуседмично отсъствие, Нед Тайлър и Алф Уилсън се завърнаха. Те бяха изненадани от топлия прием, който им оказа Том.

— Джереми Комптън е премислил, а Уил Барнс и Джон Бърдхем не можахме да открием — каза с притеснен глас Нед.

— Няма нищо страшно, Нед — сърдечно отвърна Том и двамата се заеха с вахтените списъци, определяйки поста на всеки един. Нед бе първи помощник, Алф, Люк и Аболи — офицери. Имаше двадесет и седем видели и патили морски вълци. Това бе пълният екипаж на „Лястовицата“.

— Чакаме само още една доставка зелени и червени венециански мъниста — каза Том. — Ако имаме късмет, ще пристигне утре. Вдигаме платна при първия отлив, след като дойдат.

Настаниха се за последна нощувка в реката. Щом слънцето се спусна, скрито от дебел слой сиви облаци, пред Том се яви делегация, водена от Люк Джарвис. Том стоеше на носа, потънал в мисли, загледан към светлините на селото отсреща. Напускаше Англия завинаги, натъжен от започващото изгнаничество, в което му бе писано да изкара живота си до края, но в същото време душата му пееше пред възможността да започне най-после издирването на Дориан в оная загадъчна, мамеща земя, толкова далеч на юг.

— Някои момчета искат да пийнат последна халба в кръчмата и за последен път да целунат християнско момиче, преди да потеглим утре. Ще им разрешите ли да слязат на брега за един час, капитане? — попита с уважение Люк.

Том обмисли молбата. Не бе много разумно да ги пуска на брега, защото пийналият моряк, дори и най-добрият, подивява и не може да му се разчита.

— Няма да видят хубав английски ейл цели три години — настоя деликатно Люк.

Прав е, помисли си Том. Трудно биха приели отказа му. Осветените прозорци на кръчмата се виждаха. Бяха кажи-речи на една ръка разстояние. Не могат да направят кой знае каква беля.

— Ще отидеш ли с тях, мастър Джарвис, за да е сигурно, че няма да се проточи повече от час.

— Защо и Вие не дойдете с нас, капитане? Ако са Ви под око, ще се държат прилично и няма да се нарежат.

— Би било по-добре, отколкото да седиш тук и се тормозиш за работи, които може и никога да не се случат, Клебе — обади се тихо от мястото си при мачтата Аболи. — Момчетата ще бъдат поласкани, ако изпиеш по едно с тях за успеха на плаването ни.

Том остави кораба под командата на Нед Тайлър, а с него и неколцина моряка, които предпочетоха койката си пред чашката и слезе с останалите на брега в една от корабните лодки.

Кръчмата беше шумна и пълна с ловци на омари и рибари, както и с военни моряци от Кралския флот. Въздухът можеше да се реже с нож от синия тютюнев дим. Том поръча по халба ейл за момчетата и се оттегли с Аболи в един ъгъл, откъдето можеше да наблюдава помещението и вратата. Джим Смайли и един-двама от останалите подхванаха весел разговор с три жени в отдалечения край на кръчмата и след малко се изнизаха по двойки. Макар да бе завалял лек дъждец, те изчезнаха към полето.

— Няма да се отдалечат — успокои Аболи Том. — Казал съм им да не ходят далече.

Том не бе отпил и глътка от халбата си, когато двама непознати застанаха на прага и започнаха да изтръскват дъжда от високите шапки и раменете на пелерините си.

— Тия двамата не ми харесват — каза Том разтревожен и бутна чашата настрана. И двамата бяха едри мускулести мъжаги с мрачни и решителни лица. — Тия не са дошли за гуляй.

— Ти стой тук! — каза Аболи и стана. — Аз ще разуча едно друго за работата им.

Тръгна небрежно подир двамата, през тълпата пиячи, към стопанката и две прислужнички, които пълнеха халбите от канелката на двадесетгалоново буре.

— Добра вечер, мистрес — обърна се по-възрастният към стопанката. — Можем ли да разменим някоя приказка?