Уилбър Смит - Мусон

Рейнолдс хвана здраво един виснал през цепката на раната конец и силно го дръпна. Хал се сгърчи и изкрещя, а на челото му изби пот. Черният конец се откъсна и изхлузи през раната, последван от струйка жълто-зелена гной, която закапа гъста като сметана в подложеното цукало. Хал припадна и се отпусна възнак.

Рейнолдс взе гърнето от Том и помириса вонящия секрет.

— Чудесно! Напълно доброкачествено. Няма и помен от газова гангрена.

Том клечеше отстрани, а докторът измъкваше един по един конците от възпалената, подута плът. Всеки конец завършваше с мъничко жълтеникаво парченце — мъртва останка от кръвоносен съд, хваната във възела. Докторът ги пускаше в гърнето. Когато свърши, направи нови превръзки с чист памучен плат.

— Не трябваше ли първо да измием краката? — попита Том неуверено.

Рейнолдс поклати решително глава.

— Нека си заздравеят с гнойта! По-безопасно е да оставим природата сама да си свърши работата, без да й се месим — каза той сурово. — Шансовете на баща ти да се оправи са вече много по-големи и след още няколко дни ще мога да махна конците от шевовете.

Баща му прекара нощта много по-леко, а на сутринта треската и възпалението на раните бяха намалели значително.

След три дни Рейнолдс махна останалите конци. Преряза шевовете с ножици, а после с пинсети от слонова кост измъкна едно по едно всички парченца конец от изтормозената плът.

След още няколко дни, Хал беше вече в състояние да сяда, подпрян с възглавници, и внимателно да изслушва докладите на Том.

— Изпратих пленената джонка на юг към Глориета, да доведе „Агнето“. Ще се върнат не по-рано от две седмици — каза му Том.

— Ще се чувствам по-спокоен, когато отново поставим скъпия му товар под защитата на оръдията си — отвърна Хал. — Сега е много уязвим, легнал там без охрана.

Сметките на Том се оказаха верни и точно след четиринадесет дни малката джонка и достолепното „Агне“ навлязоха в протока през рифа, за да пуснат отново котва в лагуната на Flor de la Mar.

Том нареди да доведат Мустафа, капитана на джонката и уплашения му екипаж от килиите в крепостта, където бяха затворени след пленяването им от „Минотавър“. Когато ги строиха на пясъчната ивица, всички се тръшнаха на колене, напълно убедени, че сетният им час е дошъл.

— Не смятам да ви обвинявам в пиратство — успокои ги Том.

— Аллах вижда, че казвате самата истина, възвишени — пламенно се съгласи Мустафа и удари чело в земята. Когато вдигна глава, то бе покрито с бял пясък като захаросана поничка.

— Освобождавам ви — увери го Том, — но при едно условие. Трябва да откарате до Занзибар едни пътници. Главният сред тях е, както и Вие, честен човек и син на Пророка. С него ще пътуват също жените и децата, които заварихме при Ал Ауф.

— Нека Аллах Ви благослови, о премъдри и всемилостиви! — Мустафа стори нов поклон, а към брадата му се стекоха радостни сълзи.

— Все пак — прекъсна Том благодарствените излияния, — за мене не остава и капка съмнение, че бяхте дошли тук, за да търгувате с Ал Ауф при пълното съзнание, че неговите стоки са пиратска плячка и че върху им тежи невинната кръв на избитите от него моряци.

— Бог ми е свидетел, че не знаехме! — викна разгорещено Мустафа.

Том наклони глава и погледна небето. После сухо отвърна:

— Бог изглежда не желае да свидетелства. Ето защо, аз ви определям глоба от шестдесет и пет хиляди златни динара, която, по една щастлива случайност, точно съвпада с размера на сумата, открита в джонката при залавянето ви.

Мустафа изквича ужасен от тази чудовищна несправедливост, но Том се извърна и каза на пазачите:

— Освободете ги! Пуснете ги на джонката и да се махат! Да вземат всички жени и деца със себе си! Арабският доктор Бен Абрам, също ще тръгне с тях, но нека преди това го доведат при мен!

Когато лекарят пристигна, Том го отведе към края на пясъчната ивица, за да се сбогуват насаме.

— Мустафа, капитанът на джонката прие да ви отведе до Занзибар. — Том махна с ръка към малкия кораб, закотвен в лагуната. — Вече взема жените и децата.

Загледаха бежанците, качвани на кораба, стиснали в ръце бебета и жалки вързопи с имуществото си.

Бен Абрам поклати тържествено глава.

— Аз благодаря от все сърце, но истинските заслуги ще бъдат отбелязани от Аллах срещу името Ви. Още сте млад, но ще станете могъщ. Видях Ви в битка. Всеки, който може да победи Ал Ауф е истински воин. — Замълча за миг и продължи: — Отношението Ви към по-слабите, към вдовиците и сирачетата, показва, че използвате силата си с разум и чувство, а това ще Ви направи велик.