Уилбър Смит - Мусон

Държаха го здраво, а той се мяташе като риба на сухо.

— Ал Ауф няма да има милост за нас, ако неверническото кутре се нарани. Донесете окови! — Един ковач смали прангите, за да не се изхлузват от тънките му глезени. — Гледайте желязото да не го прежули! Ал Ауф ще убие всеки, който одраска кожата му или откъсне и косъм от червената му коса.

Ако не се смятат оковите, отнасяха се към него внимателно и с уважение. Две забулени жени го извеждаха всяка сутрин на двора, въпреки съпротивата му. Събличаха го, мажеха тялото му с благовонни масла, а после го къпеха в един басейн с дъждовна вода. На борда Дориан бе карал по цели месеци без баня. От една страна, нямаше достатъчно вода за подобни глезотии, а от друга, всички моряци бяха убедени, че прекомерно честото миене лишава кожата от естествените й мазнини, поради което е нездравословно. Мюсюлманите проявяваха някаква неестествена слабост към прекомерните грижи за личната хигиена — Дориан ги гледаше, как се мият по пет пъти на ден, преди да извършат ритуалните си молитви — и макар това да бе очевидно опасно за здравето му, нямаше как да се спаси от всекидневното водно мъчение. Дори започна да очаква с нетърпение тия проблясъци в отегчителното всекидневие на пленничеството и всеки следващ път, изразяването на дълбока неприязън към изтезанието му струваше все по-големи усилия.

Понякога правеше вяли опити да ухапе някоя от жените, особено когато се занимаваха с по-интимни части от анатомията му. Те скоро свикнаха с това и избягваха атаките му, като се заливаха от смях. Не преставаха да се възхищават от червените му коси и не спираха да ги разресват, галят и сплитат в дебели венци на главата му. Сменили бяха смрадливите му дрипи с чиста бяла роба.

Изобщо, за него се грижеха добре. Сламеникът му бе застлан с мека овча кожа. Дадоха му копринена възглавница и лоена лампа, за да осветява дългите часове на нощта. Постоянно имаше на разположение стомна вода, винаги студена, поради изпаренията през порите на глинения съд. Жените го хранеха по три пъти на ден и макар отначало да се закле, че напук на тях, ще се остави да умре от глад, уханията на храната, която му носеха, бяха непреодолимо изкушение за младежкия му апетит.

Макар че самотата на съществуването му беше трудно поносима, той си даваше сметка, че трябва да е благодарен, че не е захвърлен в някоя от останалите килии. И баща му, и Том го бяха предупреждавали какво може да се случи на едно хубаво малко момче, ако попадне в ръцете на гнусни и покварени мъже.

Веригата му беше достатъчно дълга, за да стига перваза под прозорчето и макар да имаше възможност да стъпва върху него, за да гледа навън, вече нямаше как да повтори опита си за бягство. Когато не се трудеше върху надписа на стената, той гледаше часове наред към лагуната, в която бе закотвена флотилията на Ал Ауф. Жадуваше да зърне крайче от горните платна на „Серафим“ в далечния син хоризонт. „Том ще дойде“, обещаваше си сам всяка сутрин, загледан към изсветляващия океан.

Всяка привечер гледаше как хоризонтът потъва в пурпурно винените оттенъци на морето и ободряваше духа си с думите:

— Том обеща, а той винаги изпълнява обещанията си. Сигурен съм, че ще дойде.

На всеки няколко дни тъмничарите го водеха при Бен Абрам. Мюсюлманският доктор го бе нарекъл „лъвче“, което му отиваше. Тъмничарите познаваха нрава му не по-зле от двете жени и го предаваха на лекаря с облекчение. Докторът го преглеждаше внимателно от червеното теме до петите, търсейки и най-малка следа от лоши грижи или грубост. Особено внимаваше да не прежулят оковите кожата на краката му, както и да го хранят добре.

— Как се отнасят към теб, червено лъвче?

— Всеки ден ме бият — отвръщаше предизвикателно Дориан. — И освен това ме горят ме с нажежени игли.

— А добре ли те хранят? — усмихваше се благосклонно при тая нагла лъжа Бен Абрам.

— Дават ми червеи и миша пикня.

— Тая диета явно ти се отразява много добре — отбеляза Бен Абрам. — Ще трябва и аз да опитам.

— Пада ми косата — възрази Дориан. — Скоро ще оплешивея и Ал Ауф ще те прати на бесилката. — Дориан знаеше за особеното значение, което мюсюлманите отдават на косата му. Старецът се хвана на номера с плешивостта само първия път.

Сега отново се усмихна и разроши пищните кичури.

— Ела с мен, плешиво лъвче! — Хвана го за ръка и Дориан за първи път не направи опит да се изскубне. В болката от постоянната самота, която с всички сили се мъчеше да прикрие, Дориан изпитваше неудържимо влечение към благия старец. Отиде с него в приемната зала, където чакаше Ал Ауф.