Уилбър Смит - Мусон

— Сбогом, Дени, сбогом стари приятелю — прошепна Том.

По-късно същия ден, той седеше до койката на баща си и разказваше. Не беше сигурен, че Хал разбира всичко, което му казва, защото не проронваше дума и сякаш ту изпадаше в безсъзнание, ту отново се свестяваше. Все пак, тоя монолог го приближаваше до него духом и по някакъв начин правеше по-поносима тежката отговорност на командира — непознато досега горчиво бреме.

Когато млъкна и вече се готвеше да се оттегли при сламеника си на палубата, Хал потърси ръката му и леко я стисна с думите:

— Ти си добро момче, Том, може би най-добрият от всички тях. Исках само… — Замлъкна и пусна ръката му. Главата му се извърна на една страна и той захърка тихичко. Том така и не разбра, какво бе искал баща му.

През следващите няколко дни Том забеляза известно подобрение в общото състояние на баща си. Вече можеше да съсредоточава вниманието си върху казаното по-дълго време, преди да потъне отново в несвяст.

След седмица беше в състояние да дава смислени отговори на задаваните му въпроси. Когато обаче Том попита доктор Рейнолдс относно времето, необходимо за възстановяване до степен да понесе обратното плаване към Англия, лекарят поклати глава и отвърна:

— Конците му ще мога да махна след три дни, ще рече — две седмици след ампутацията. Ако вдигнете платна след месец, пак ще го изложите на много голям риск, особено ако попаднем в буря. За да сме сигурни, трябва да изчакаме поне два месеца. Нужно му е време за възстановяване.

Отиде да навести Андерсън и го завари да контролира товаренето на остатъка от огромната плячка. Подправки и платове, включително великолепна китайска коприна.

— Капитан Андерсън, обсъдих с баща си въпроса за арабските пленници.

— Надявам се, че няма намерение да ги освободи. Те са пирати и точка! Избили са стотици почтени мореплаватели.

— И дума не може да става за освобождаване — съгласи се Том. — Освен всичко останало, това би създало опасен прецедент. Не можем да пуснем на воля това стадо акули из мирните води на океана.

— Радвам се да чуя това — изсумтя Андерсън. — Въжето трябва да е последния им спомен от тоя свят.

— От последното преброяване излиза, че разполагаме с петстотин тридесет и пет парчета. Доста въже ще ни трябва, капитан Андерсън, а и реите няма да стигнат, за да прострем всичките да съхнат.

Андерсън засмука лулата си, изправен пред очевидните технически трудности, които избесването на толкова много хора създаваше.

— От друга страна, те биха стрували поне по тридесет лири парчето на пазара, ако не и повече — изтъкна Том.

Очите на Андерсън щяха да изскочат от орбитите. Това не му бе дошло наум.

— Мили Боже, те си го заслужават! Но не могат да бъдат продадени в Занзибар. Султанът никога няма да допусне мюсюлманин да се изкара на неговия пазар. Ще трябва да водим нови битки.

— Холандците нямат такива скрупули — отвърна Том. — Те постоянно търсят работна ръка за канелените си плантации в Цейлон.

— Прав сте — усмихна се доволно Андерсън. — До там и обратно са пет хиляди мили, но ветровете са благоприятни, а тридесет лири на глава оправдават биенето на толкова път. — Той бързо засмята наум и добави: — Боже мили, та това са кажи-речи шестнадесет хиляди лири! — Отново замълча, за да изчисли собствения си дял от тая сума и се усмихна. — Ал Ауф има на склад достатъчно окови за обслужване на всичките му хора. А и в цялата работа личи някаква дълбока справедливост.

— Според доктор Рейнолдс, баща ми няма да бъде в състояние да пътува поне два месеца. Предлагам, да натоварите пленниците на „Йомен“ и да ги откарате в Коломбо. След като ги продадете на холандския губернатор, ще се върнете отново тук. Междувременно аз ще изпратя заловената джонка до островите Глориета, за да доведе „Агнето“. Ще отплаваме към Англия в керван. При добър вятър и с Божията помощ можем да стигнем Плимут преди Коледа.

На следващия ден натовариха арабите на „Йомен“. Необходими бяха задружните усилия на всички корабни ковачи, за да се оковат краката на толкова много народ. Свързваха ги в групи по десет и ги отвеждаха на брега.

Том беше при Рейнолдс, под навеса на импровизираната горска болница. Отишъл бе с намерението да окуражи и вдъхне надежда на ранените. Двама бяха вече умрели, поради гангренясване на раните им, но други четирима се бяха възстановили достатъчно, за да се върнат към задълженията си по корабите, а докторът се надяваше, че скоро ще ги последват и останалите.