Уилбър Смит - Мусон

Опита се да си представи, какво би искал да направи баща му в този момент, а инстинктът го караше да хукне към каютата му и да не мръдне оттам, преди Хал да се е възстановил. Благоразумието му казваше, от друга страна, че доктор Рейнолдс е по-добре подготвен от него да гледа болен.

След кратък размисъл, той нареди на Нед да продължи с рутинните действия.

— Оставям кораба на вашите грижи, мастър Тайлър! — Думите, които така често бе чувал от устата на баща си, изплаваха с лекота върху устните му. — Ще сляза на брега, за да поема командването там.

— Слушам, сър! — отвърна Нед.

В компанията на Аболи, Том се отправи назад към форта. Появили се бяха някакви наченки на ред, но Андерсън и всички останали продължаваха да се занимават с претърсване на крепостта. Цяла планина плячка бе струпана насред двора, а хората не преставаха да добавят към нея нови и нови бали, денкове и сандъци.

— Капитан Андерсън — започна Том, — в гората се крият триста-четиристотин пирати. Мнозина от тях са все още въоръжени. Искам бойниците да се заемат от наши хора, в случай на контраатака.

Андерсън го гледаше с невярващ поглед, но Том продължи уверено:

— Моля, възложете тая задача на най-добрия си офицер и нека пленените оръдия бъдат заредени с картеч и насочени към края на гората!

Лицето на Андерсън започна да се подува и доби яркопурпурен цвят. Който чу тези думи, заряза всичко и замръзна зяпнал, цял превърнат в слух.

— Моля също така, да се барикадира разрушения вход и да се пригоди за отбрана! — продължи Том. На ръст бе колкото Андерсън и го гледаше с немигащ поглед.

Цяла дълга минута Андерсън също го гледа и сякаш отказът трептеше на върха на езика му, но после се разколеба и погледна към развалините на портата и хората си. Благоразумието на издадената от Том заповед беше вън от всякакво съмнение.

— Мастър Макнотън — изрева Андерсън без каквато и да е нужда, тъй като помощникът му стоеше на две крачки от него, — петдесет души да барикадират портата и сто при оръдията! Да се заредят с шрапнел и всички подстъпи към форта да се вземат на прицел! — Обърна се отново към Том.

— Остават ни само час или два дневна светлина — продължи Том. — Първата ни грижа утре заран ще бъде да прочистим гората от бегълците. — Погледна към голите пленници. — В рамките на общоприетите норми на човечността, искам да се върнат дрехите на тия хора, както и да им се даде вода. След това да се затворят в килиите на крепостта. Колко ранени имаме?

— Не знам с точност — отвърна виновно Андерсън и червенината бавно се изтегли от лицето му.

— Нека писарят Ви състави списък на загубите! — нареди Том. — Ранените трябва да се транспортират на борда на корабите, за да получат медицинска помощ от лекарите!

Том се огледа и забеляза, че Бен Абрам още се грижеше за своите ранени. Някому бе дошло наум да му даде четирима пленници, които помагаха.

— Мъртвите ще погребем утре, преди да са започнали да заразяват въздуха. Мюсюлманите имат някои строги ритуали, що се отнася до погребенията. Макар че са пирати, трябва да проявим уважение към техните обичаи.

Двамата с Андерсън потънаха в работа до късно през нощта. В светлината на пламнали факли, установяваха ред и дисциплина, организираха отбраната на крепостта и охрана на събраната плячка. По едно време Том започна да се олюлява от умора. Повърхностната рана на бедрото, нанесена му от Ал Ауф смъдеше и всеки мускул го болеше.

— Всичко е вече наред, Клебе. Погрижил си се за всичко. Трябва да си починеш! — обади се изведнъж застаналият до него Аболи.

— Има още нещо, което не може да чака до утре. — Том тръгна през портата към мястото, където лежеше Големият Дениъл. Увиха го в парче брезент и наредиха на един санитарен екип да го отнесе до брега в носилка.

Беше късно след полунощ, когато Том се довлече до кърмовата каюта на „Серафим“. Един от помощниците на лекаря бдеше до койката на Хал.

— Аз ще те сменя — каза му Том и го отпрати. Просна се на твърдия под. Стенанията на баща му го будиха на два пъти до сутринта. Единият път му даде да пие, а втория — държа нощното гърне, за да се изпикае. Болеше го да гледа баща си изпаднал в това състояние, като малко дете, но удоволствието да му бъде полезен, компенсираше донякъде съжалението.

Том се събуди призори с ужасяващата мисъл, че през нощта баща му е умрял, но когато го пипна по бузата, усети нейната топлина. Поднесе към устните му металната повърхност на огледалото за бръснене и с удовлетворение забеляза бързо образувалия се мъглив слой. Дъхът на Хал още вонеше на ром, но той беше жив.