Уилбър Смит - Мусон

Том искаше да остане при него, но отлично си даваше сметка, че не това би искал баща му. Остави го на грижите на лекарския помощник и слезе с Аболи на брега.

Имаше още толкова много неща за свършване. Възложи на мастър Уолш и писаря от „Йомен ъв Йорк“ да съставят опис на плячката. Андерсън взе под свое ръководство опаковането на стоките и пломбирането им. След това ги отнасяха на брега, под наблюдението на дежурен офицер и въоръжена охрана.

После Том изпрати да повикат Бен Абрам. Възрастният човек изглеждаше изтощен и Том се попита, дали изобщо е мигвал.

— Знам, че вашият обичай повелява мъртвите да се погребват на втория ден преди залез-слънце.

Бен Абрам кимна и отбеляза:

— Вие познавате обичаите ни така добре, както и езика ни.

— Колко са покойните?

Бен Абрам погледна тъжно.

— Триста четиридесет и трима, доколкото успях да преброя.

— Ако ми гарантирате лоялността на хората, ще освободя петдесет души по Ваш избор, за да подготвят гробовете.

Бен Абрам избра място в отдалечения край на старото мюсюлманско гробище и разпредели хората си на работа. Тя спореше в меката песъчлива почва. Преди пладне телата на загиналите, всяко грижливо повито в чист бял памучен плат, бяха отнесени на гробището. Обезглавеното тяло на Ал Ауф лежеше в средата на дългата редица мъртъвци, положени в дъното на плитката траншея и покрити с пясък. Бен Абрам прочете ислямската заупокойна молитва и потърси Том.

— Нека Аллах Ви благослови за проявеното великодушие! Без вашата милост, нито един от загиналите не би влязъл в райските селения. Дано един ден оня, който убие Вас, Ви се отплати по същия начин.

— Благодаря Ви, стари татко — отвърна тъжно Том. — Но моята милост се ограничава в кръга на мъртвите. Живите ще трябва да понесат последиците от своите престъпни дела.

Остави стареца и се отправи към мястото, където Алф Уилсън и Аболи го очакваха, начело на триста въоръжени до зъби мъже, сред които бяха и освободените от тях пленници на Ал Ауф.

— Много добре! — похвали ги Том. — Да вървим, да пипнем ония, които вчера успяха да се измъкнат от крепостта.

Том се възползва от постоянния вятър на мусона и прати малки групи да подпалят гората откъм източния й край. Тя пламна лесно и скоро буйни езици обхванаха гъстата нискостеблена растителност, а към върховете на дърветата се надигнаха плътни облаци дим. Скритите в гората араби побягнаха пред пламъците.

Когато започнаха да излизат от гората, у малцина се бе запазило някакво желание за бой. Те захвърляха оръжието си, молеха за милост и биваха отвеждани при останалите. До залез-слънце на този втори ден, почти всички бегълци бяха заловени и пъхнати в килиите на цитаделата.

— Единственият източник на питейна вода на острова са резервоарите за събиране на дъжд — каза Том на капитан Андерсън, когато се видяха на брега привечер. — Ако сме изтървали някого, той или ще се предаде утре до пладне, или ще умре от жажда.

Андерсън хвърли изпитателен поглед към момчето, превърнало се изведнъж в мъж. Лицето му бе черно от саждите на пожара, а ризата изцапана с кръв, понеже неколцина араби предпочетоха да се бият, вместо да се оставят на съмнителната милост на неверника. Въпреки изтощението от битката, в осанката му се долавяше едно ново самочувствие, а гласът звучеше с командирска увереност. Андерсън забеляза, че хората изпълняват заповедите му без капка колебание. Дявол да го вземе, помисли си капитанът, палето стана боен пес само за една нощ. Има държането и маниера на баща си. Капитанът не би желал да си разваля отношенията с когото и да било от двамата. Без да поставя под съмнение собственото си подчинено положение, той докладва:

— Писарите приключиха съставянето на описите. Сигурен съм, че резултатът ще Ви смае, както смая и мен. Само златото възлиза по най-скромни оценки на три лаки.

— Моля, разпределете го на четири равни дяла! — каза Том. — И нека по един дял се натовари на всеки от корабите, включително и на „Агнето“!

Андерсън изглеждаше объркан.

— Сър Хенри положително би желал да държи цялото количество под око — опита се да възрази той.

— Капитан Андерсън, предстои ни дълго плаване назад към Англия, с безбройни опасности, приготвени за нас от морето и времето. Ако ни е съдено да загубим кораб, може да се случи не който трябва и да се лишим от цялото богатство. Като разпределим риска, ще загубим само една четвърт, а не всичко.

Защо, дяволите да ме вземат, сам не се сетих? Тази мисъл мина през ума на Андерсън и той каза неохотно: