Дейвид Балдачи - Последният жив

Огънят престана и изведнъж се възцари тишина. Момчето пристъпи още една крачка напред. Уеб изкрещя. Момчето се вцепени, явно не очакваше мъртвите да проговорят. Уеб повдигна предпазливо ръка и му извика да не мърда от мястото си, но в този момент картечниците затрещяха отново и заглушиха думите му. Уеб се преобърна по корем и запълзя под градушка от куршуми. С всяко движение на ръцете и краката си той крещеше на момчето: „Не приближавай! Стой на място!“

Хлапето явно не се боеше от него. Уеб не го изпускаше от поглед, което не беше никак лесно при положение, че трябваше да държи главата си наведена надолу, ако искаше да я има за по-дълго. Накрая хлапето направи това, което Уеб бе очаквал — започна да отстъпва заднишком. Уеб запълзя по-бързо. Хлапето се обърна и хукна. Уеб му изкрещя да спре и за негово изумление то спря.

Уеб бе стигнал почти до края на уличката. Той си каза, че трябва да пресметне момента много точно, защото животът на детето беше в опасност. През следващото кратко затишие в далечината се чуха забързани стъпки. Идваха насам. Уеб си помисли, че най-после всички му се притичват на помощ — „Хотел“ и снайперистите, както и резервният екип, който ТОК държеше готов за непредвидени ситуации. Е, ако това не беше „непредвидена ситуация“, Уеб не знаеше кое е. Наистина, идваха му на помощ, или поне така си мислеха. Докато всъщност тичаха сляпо към смъртта си.

Работата беше там, че и хлапето ги чу. На Уеб му се стори, че това дете знае точно кои и какви са тези хора, които тичат насам; то ги бе надушило като скаут, който по следите в праха може да определи местоположението и точния брой на стадо бизони. Изведнъж момчето се почувства хванато в капан, и с право. Уеб прекрасно знаеше, че за гаврош като него да бъде видян с органите на властта беше равносилно на смъртна присъда. Силите, които владееха тези коварни улици, щяха бездруго да го обявят за предател и не след дълго трупът му щеше да бъде открит на някое бунище.

Детето се оглеждаше неспокойно, докато Уеб трескаво пълзеше към него като тромава, деветдесеткилограмова анаконда. Половината от специалната му екипировка бе изпаднала по пътя; по коленете, лактите и лицето си имаше кървящи рани. Лявата ръка го болеше и щипеше, сякаш нажилена от хиляди оси. Бронежилетката му тежеше като олово; от усилието да пълзи с нея цялото тяло го болеше. Уеб си помисли дали да не захвърли карабината, но се отказа; можеше да му потрябва. Не, няма да се разделя с проклетото оръжие, пък каквото ще да става, помисли си той.

Уеб се досещаше какво ще направи хлапето. След като пътят му за отстъпление бе отрязан, то щеше да се опита да притича през вътрешния двор и да се скрие в една от постройките на отсрещната страна. Момчето чуваше свистенето на куршумите не по-зле от Уеб. Ала в почти пълния мрак на двора едва ли различаваше линиите на огъня. Нямаше как да ги избегне. А Уеб не се съмняваше, че ще се опита да притича.

В момента, в който то направи първия отскок, Уеб се надигна от земята и го пресрещна във въздуха. Телата им се сблъскаха и разликата в килограмите им си каза думата. Хлапето риташе и се дърпаше, острите му юмруци удряха Уеб по гърдите и лицето, докато той го стискаше в желязната си прегръдка. Уеб закрачи по тъмната уличка с детето на ръце. Кевларът е доста корав за детските юмруци; скоро хлапето се отказа да удря и погледна Уеб в очите.

— Нищо не съм направил. Пусни ме.

— Ако пребягаш през двора, умираш — изкрещя му Уеб; гласът му се опитваше да надвика картечниците. Той вдигна окървавената си ръка. — Аз съм с бронежилетка и пак не мога да остана жив там. Тия куршуми ще те накълцат на кайма.

Момчето се поуспокои и заразглежда раната на ръката му. Обзет от внезапен порив, Уеб се пресегна и докосна дупката от куршум на детската буза.

— Извадил си късмет — каза той. Детето се озъби и се опита да се изскубне. След миг беше на крака, готово да побегне в мрака. — Ако налетиш на тях в тъмното, свършено е с теб! — продължи Уеб. Детето се спря. — Стой при мен и ще бъдеш в безопасност.

Детето се обърна. За пръв път очите му се спряха за по-дълго на Уеб. После то отмести поглед и се взря в мрака на двора.

— Тия мъртви ли са? — запита то.

Вместо отговор Уеб свали тежката карабина от рамото си. При вида на оръжието хлапакът направи крачка назад.

— Майчице, мистър, какво ще правиш с туй чудо?

— Стой тук и не се надигай много — отвърна Уеб. Той се обърна и погледна към двора. Отвсякъде се чуваше вой на сирени. Както винаги кавалерията бе пристигнала твърде късно. Най-умно беше да не прави нищо. Но това нямаше да му помогне. Чакаше го още работа. Той откъсна листче хартия от бележника си и надраска няколко думи. После свали вълнената шапка, която носеше под каската си, и я подаде на момчето.