Дейвид Балдачи - Последният жив

Свит на седалката, Коув наблюдаваше групичката мъже, докато се качиха по колите си и потеглиха. Когато го подминаха, той се надигна, запали двигателя, изчака малко и после тръгна след тях. Ниско над челото, върху току-що остриганата си глава, беше нахлузил скиорска шапка. От някогашните плитчини нямаше и помен; време е за промяна, казал си бе той. В последно време доста неща не бяха същите в живота му, от които промяната във външния му вид беше най-малкото. Далеч пред него колите отбиха и спряха; той направи същото. Когато мъжете наизлизаха от тях, Коув извади от чантата си фотоапарат „Никон“ с телеобектив и направи няколко снимки. После прибра фотоапарата, измъкна мощен бинокъл за нощно виждане и нагласи далекомера. Огледа едно по едно лицата на мъжете, като през цялото време кимаше доволно.

Когато и последният от групата изчезна в близката сграда, Коув си пое дълбоко дъх, издиша бавно и притвори очи. В миг целият му живот премина като на кинолента в съзнанието му. В университета той бе нещо като умалено копие от Оклахома на прочутия Уолтър Пейтън. Всеки отбор от Националната футболна лига даваше мило и драго да го привлече за свой състезател. Рандъл Коув беше знаменитост, обсипвана отвсякъде с пари, подаръци и привилегии. Това продължи, докато при една тренировка не скъса менискусите и на двете си колена — дребен инцидент, който обаче в миг го превърна от мечта за всеки треньор в съвсем обикновен, макар и добре трениран спортист със съвсем обикновени, макар и все още забележителни способности, но вече неспособен да предизвиква предишната истерия и масов възторг. Милиони още неспечелени долари в един миг му се бяха изплъзнали от ръцете, а заедно с тях и единственият достоен начин на живот, познат му дотогава. Следващите няколко години Рандъл Коув прекара в униние и самосъжаление, докато накрая стигна дъното и спря там. Междувременно бе срещнал Нея, своята бъдеща съпруга — една божествена намеса, дошла в последния момент, за да спаси неговия жалък, самоокайващ се, полужив труп от пълно забвение. Двамата се бяха оженили. След това той постепенно се бе изправил на крака и бе пристъпил към изпълнението на една своя отколешна мечта — да работи за ФБР.

След постъпването си в Бюрото Коув бе сменил няколко служби, все нископлатени и непрестижни. Това беше по време, когато възможностите за израстване на чернокожи в кариерата бяха все още силно ограничени. Дори го бяха повишили в таен агент за борба с наркотрафика, защото, както не твърде деликатно му бяха намекнали неговите началници, повечето от „лошите“ бяха с неговия цвят на кожата. „Ти по всичко приличаш на тях“, бяха добавили те. Какво можеше да им възрази? Работата беше достатъчно опасна, за да няма време да му доскучае. А от всичко на света Рандъл Коув най-много ненавиждаше скуката. За един месец той прибра на топло повече престъпници, отколкото мнозина негови колеги за цялата си кариера. При това не някакви жалки кокошкари, гуреливи улични гангстерчета на една крачка от общия бедняшки гроб, а все едри риби — стратезите, истинските финансови акули, царете на сенчестия бизнес. Освен това двамата с жена му бяха успели да създадат две прекрасни дечица и той вече сериозно мислеше за ранно пенсиониране, когато изведнъж целият му подреден свят се продъни под краката му и в един миг той престана да бъде съпруг и баща.

Коув се изпъна като струна на седалката. Мъжете излязоха от сградата, качиха се обратно по колите и потеглиха; той им даде малко преднина, преди да ги последва. Бе загубил и още нещо — нещо, което никой никога не можеше да върне. Неотдавна заради негова грешка бяха загинали шестима души — бе направил такъв глупашки провал, какъвто е непростим и за новобранец. Гордостта му беше болезнено наранена, гневът му не знаеше граници. Освен това от екипа бе оцелял един мъж, седмият, и този седми разпалваше любопитството му. Мъжът бе останал жив, а би трябвало да е мъртъв заедно с другарите си. Никой не знаеше как бе оцелял, но може би един ден щеше да се разбере. Коув много искаше да го погледне насаме в очите и да го запита: „Ами ти бе, ти защо още дишаш?“ Той не разполагаше с досието му, нито пък се надяваше да се сдобие с него толкова лесно. Наистина, Коув беше от ФБР, но колко ли негови колеги си мислеха, че самият той отдавна ги е предал? Защо да не си го мисли и той за оня, другия? Специалните агенти, работещи под прикритие, прекарват живота си на ръба, не е ли така? При това до един са уж нещо откачени, нали? През всичките тези години Коув бе вършил една убийствено неблагодарна работа — не че имаше нещо против, защото я вършеше за себе си, а не за чуждата благодарност.