Дейвид Балдачи - Последният жив

Пърси Бейтс отново го погледна. Пред себе си виждаше възрастен слон с изпаднали бивни, готов за храна на мравките.

— Не знаех, че тази част от Вашингтон минава за наша територия — отбеляза той. Бейтс не бе спал от два дни и му личеше. — По-скоро бих казал, че това е тяхна територия, а ние сме натрапниците.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Но все пак с какво сме предизвикали този атентат?

— Знам ли? Да кажем, че се опитваме да разбием канал за дрога, от който им капят по един милиард долара на ден. Какво ще кажеш? Може би това е, което ги дразни, а, глупако? — След като си изля яда на стареца, Бейтс реши, че той е твърде безобиден, за да го уволни на момента.

— Как е той? — попита друг агент. Русоляв, със зачервен от хрема нос.

Бейтс се облегна на стената, преобърна дъвката в устата си и вдигна рамене.

— Струва ми се, че по-скоро е изпаднал в шок, отколкото пострадал физически. Но това е нормално.

— Голям късмет, няма що — каза червеният нос. — Как е останал жив, можем само да гадаем.

Тази нощ Бейтс беше твърде изнервен и не му се слушаха глупости. Човекът още не бе свършил, когато той се нахвърли върху него:

— Значи според теб е голям късмет да изколят всичките ти другари пред очите ти? Това ли искаш да кажеш, жалък кретен такъв?

— Не бе, Пърс, изобщо нямах това предвид. Знаеш, че нищо лошо не исках да кажа. — Червеният нос се закашля и за-превива, за да покаже, че е болен и не му е до разправии.

Бейтс го остави на мира, отвратен от хората си като цяло.

— Засега нищо не може да се каже със сигурност. Не, не е така. Сигурно е едно: Уеб собственоръчно е извадил от строя осем картечни гнезда, с което е спасил живота на втория екип и на едно улично хлапе. Това поне е сигурно.

— В предварителния доклад пише, че Уеб се е парализирал. — Гласът беше на някакъв друг мъж, който бе дошъл междувременно и тихо стоеше отстрани. От пръв поглед се виждаше, че това не е кой да е. Зад него, малко встрани, чакаха двама агенти с безизразни лица, неподвижни като два робота. — Единственото сигурно нещо, Пърс, е, че всичко, което знаем, го знаем от Уеб — каза той. Очевидно беше, че новодошлият е с по-висок чин от Бейтс, както и това, че при възможност Бейтс с радост би му извил врата, но в момента не смееше.

Мъжът продължи да говори:

— Уеб Лондон има да дава много обяснения. Докато трае следствието, трябва да си отваряме очите на четири, не както през изминалата нощ. Това, което се случи, е безобразие. То не бива никога повече да се повтаря. Поне докато аз командвам. — Мъжът изгледа Бейтс с немигащ поглед и добави язвително: — А междувременно предай на Лондон много здраве от мен. — С тези думи Бък Уинтърс, директорът на Вашингтонското оперативно бюро на ФБР, се извърна и отмина, следван по петите от двамата роботи.

Бейтс го изпроводи с поглед, изпълнен с презрение. Бък Уинтърс бе командвал една от частите при обсадата на Уейко и бе допринесъл в решителна степен за кървавата развръзка. След този инцидент, както бе обичайно за големи организации, Уинтърс бе получил серия от повишения като отплата за некадърността си и бе стигнал до шеф на Оперативното бюро във Вашингтон. Може би самото ФБР се срамуваше да си признае провала на операцията и наивно вярваше, че като повиши главния виновник, с това ще демонстрира на всички своята непогрешимост. Едва след време някои от по-дребните риби си бяха понесли заслуженото за клането в лагера на Дейвид Кореш в Тексас, но засега главата на Бък Уинтърс си стоеше твърдо на раменете му. В очите на Пърси Бейтс този негодник Уинтърс беше олицетворение на всичко гнило във ФБР.

Бейтс отново се облегна на стената, скръсти ръце и зажвака дъвката си толкова силно, та чак зъбите го заболяха. Беше сигурен, че старият Бък вече е отърчал да се съветва с директора на ФБР, с министъра на правосъдието, а защо не и с президента. Нека се съветват, каза си той, стига да не ми се пречкат в краката.

Групичката мъже, които се бяха събрали около него, се разпръснаха един по един, всеки в своята посока. Накрая и Бейтс тръгна за своя кабинет, мушнал ръце в джобовете си, с поглед, вперен в нищото. Без да забави крачка, той ядно изплю дъвката си в кошчето за боклук. Какви идиоти — помисли си той, докато крачеше. — Какви нищожества!

Уеб Лондон стоеше до прозореца, облечен в синя хирургическа престилка, държеше в ръка чанта с личните си вещи и гледаше към яркосиньото небе. Марлята, с която беше превързана ранената му ръка, го дразнеше; чувстваше се като с боксова ръкавица.