Дейвид Балдачи - Последният жив

Тъкмо се канеше да отвори вратата, когато тя се отвори сама. Поне така му се стори, докато не видя мъжа, който се появи в рамката.

— Романо, какво търсиш тук? — извика изненадано той.

Отначало мъжът дори не го погледна. Беше малко под метър и осемдесет, около осемдесет килограма, як и мускулест. Имаше тъмна къдрава коса и беше облечен със старо кожено яке, джинси и бейзболна шапка с емблемата на „Ню Йорк Янкис“. Значката му на агент на ФБР беше закачена на колана, а изпод якето му се подаваше дръжката на служебния револвер.

Чак след като огледа стаята, Пол Романо спря поглед на превързаната ръка на Уеб. Той я посочи с пръст.

— Какво, това ли ти е раната?!

Уеб погледна ръката си и вдигна очи към новодошлия.

— По-доволен ли щеше да си, ако ме бяха улучили в главата?

Романо беше един от командосите, участвали в екип „Хотел“. Както повечето от другарите си, и той беше всяващ страх боец, който не се съобразяваше с никого. Двамата с Уеб така и не се бяха сближили. Според Уеб това се дължеше главно на факта, че Романо беше по-млад и по-малко раняван от него, а за нищо на света не искаше да признае на Уеб някакво превъзходство.

— Ще ти задам само един въпрос, Уеб, и ако се будалкаш с мен, лично ще те гръмна.

Уеб го изгледа отвисоко и пристъпи крачка към него; така разликата в ръста им беше още по-видима и унизителна за Романо.

— Много си мил, Поли. А случайно да ми носиш цветя и бонбони?

— Не се занасяй с мен, Уеб. — Той помълча и после запита: — Кажи сега, изплаши ли се?

— Да бе, Поли, ония картечни гнезда сами се обезвредиха.

— Знам за картечните гнезда. Имам предвид в началото. Когато останалите от „Чарли“ нападнаха, ти не беше с тях. Защо?

Уеб усети как се изпотява; мразеше се заради това. Обикновено закачките на Романо не го дразнеха, но този път не знаеше какво да отвърне. А това беше още по-лошо, отколкото да го излъже.

— Нещо стана в главата ми, Поли. Не знам точно как да ти го обясня. Но ако си въобразяваш, че имам нещо общо със засадата, сигурно си откачил.

Романо поклати глава.

— Не казвам, че си предател, Уеб. Просто си страхливец.

— Ако си дошъл специално за това, можеш да вървиш по дяволите.

Романо го изгледа от глава до пети; Уеб усети как се изчервява под втренчения му поглед. Пол се обърна и излезе, без да каже дума повече. По-добре да ме бе нагрубил още веднъж за довиждане, помисли си Уеб.

После той изчака още няколко минути, преди да отвори вратата.

— Защо си на крака? — запита учудено часовият.

— Изписват ме, не ти ли казаха?

— Нищо подобно не са ми казвали.

Уеб вдигна превързаната си ръка.

— Държавата не е длъжна да ми плаща болнично легло заради някаква драскотина. Нито пък аз имам намерение да плащам от джоба си. — Уеб не познаваше момъка, но той имаше вид, сякаш подобни разумни аргументи ще му подействат. Уеб не изчака отговора, просто си тръгна. Знаеше, че часовият няма основание да го задържи против волята му. Знаеше също така, че младежът незабавно ще докладва на висшестоящото началство, че пациентът е напуснал стаята.

Уеб се измъкна през един страничен изход, намери уличен телефон, позвъни на един стар приятел и след по-малко от час се намираше у дома — в своята с нищо незабележима двуетажна къща в едно тихо предградие на Удбридж, щата Вирджиния. Там се преоблече в джинси, мокасини и тъмносиня фланелена риза, после смъкна омразната марлена превръзка и я замени с обикновен пластир — символичен жест, с който искаше да покаже, че сам не отдава голямо значение на раната си. Не желаеше съжаление от никого сега, когато шестима от най-близките му приятели лежаха в моргата.

После провери съобщенията на гласовата си поща. Нямаше нищо важно, но той не се съмняваше, че скоро ще започнат да го търсят много хора. Отключи огнеупорния сейф, извади личния си деветмилиметров пистолет и го натика в кобура на колана си. Макар да не бе застрелял никого, сега той подлежеше на разследване от КОО, или Комисията по огнестрелните оръжия, тъй като със сигурност бе открил огън по време на служба. Бяха му иззели пушката и двата служебни пистолета — все едно, че го бяха оставили без ръце. После му бяха прочели правата и той бе дал показания. Всичко беше в строго съответствие с установената процедура, но все пак той се чувстваше като заподозрян. Във всеки случай нямаше намерение да ходи невъоръжен. Болезнено подозрителен по природа, след това, което му се бе случило през изминалата нощ, Уеб Лондон се бе превърнал в параноик, виждащ опасности навсякъде около себе си.