Дейвид Балдачи - Последният жив

Той слезе в гаража, запали отлично поддържания, антрацитно черен мустанг, модел’78 година и даде газ.

Уеб имаше две коли — мустанга и един очукан събърбан, с който безброй пъти бе возил момчетата от екип „Чарли“ на мачове, по плажовете на Вирджиния и Мериланд, по пикници из парковете на Вашингтон и къде ли не по Източното крайбрежие. Всеки от колегите му си имаше запазено място в колата. Подредбата беше по старшинство и по способности — единствените критерии в света на Уеб Лондон. Колко добре си бяха прекарвали само! Сега той се зачуди колко ли би могъл да вземе за събърбана, защото за нищо на света не можеше да си представи, че ще кара стария звяр без компания.

Уеб се вля в междущатска магистрала 95 и пое на север през гигантската плетеница на естакадата Спрингфилд — един главозамайващ лабиринт от многолентови шосета, рампи и подпорни стълбове, проектиран сякаш от някой надрусан с кокаин инженер. Понастоящем естакадата беше в ремонт, който щеше да продължи минимум десет години; затова всеки шофьор, попаднал в нея, трябваше да се въоръжи с няколкочасово търпение и здраво чувство за хумор, за да не полудее. Уеб пое по отклонението за моста на Четиринайсета улица, пресече лъскавите квартали в северозападната част на Вашингтон, където бяха съсредоточени повечето туристически забележителности и където се вливаха доларите на милионите посетители, и преди да се усети, се озова в една недотам привлекателна част на столицата.

Уеб беше агент за специални операции на ФБР, но не гледаше на себе си като на такъв. Преди всичко той беше член на Отряда за борба с тероризма — елитна част към Бюрото за действия при извънредни ситуации. Той не носеше костюми. Не общуваше с колеги извън отряда. Не идваше като цивилните агенти да огледа мястото на действието, едва след като куршумите бяха спрели да летят. Обикновено взимаше участие в действието още от самото начало — тичаше, залягаше, стреляше, гледаше да не го улучат. Същевременно се стараеше да рани, а понякога и да убие противника. Съставът наброяваше едва петдесетина оперативни агенти, като подборът беше безмилостен. А също и службата след това. Един оперативен агент прекарваше в ОБТ средно по пет години. Уеб беше рядко изключение — той беше вече осма година в отряда. Струваше му се, че през последните години неговият екип влиза в действие по-често, отколкото в началото, и то в много повече горещи точки на планетата. Неписаното правило беше, до четири часа след обявяване на тревога колелата на военнотранспортния самолет — с екипа вътре — да се отделят от пистата на военновъздушната база „Андрюс“. Е, това бе вече минало. Изведнъж Уеб се бе озовал без екип.

Уеб никога не си бе представял, че може да се окаже единственият жив при каквато и да било ситуация. Другарите му често се бяха шегували, дори се бяха обзалагали кой пръв ще умре. Уеб обикновено беше между кандидатите просто защото винаги се случваше най-отпред на бойната линия. Сега той не можеше да си обясни какво го бе спасило от седмия ковчег и тази мисъл не му даваше покой. А единственото чувство, по-лошо от гузната съвест, е чувството на срам.

Той отби мустанга до бордюра и приближи до полицейската бариера. Показа служебната си карта на постовите, които го познаваха по лице или по име и сега бяха смаяни, че го виждат. След това се представи на дежурния по местопрестъпление и се шмугна в познатата сляпа уличка, преди глутницата репортери да се бяха опомнили и нахвърлили върху него. Още от сутринта те бяха предавали на живо от мястото на събитието; наоколо бе изникнала цяла гора от антени и сателитни чинии. Уеб бе успял да види някои от емисиите още в болницата. Повтаряха като папагали едни и същи изречения, показваха разни снимки от квартала, накрая с мрачни лица обявяваха нещо от рода на: „Това е всичко, което можем да кажем засега. Но все пак останете с нас, след малко с положителност ще знаем повече, пък и да не знаем, ще си го измислим. Продължаваме с коментар от студиото.“ Уеб се затича по алеята.

Бурята от предишната нощ отдавна бе отминала към Атлантика. После бе нахлул хладен фронт и изведнъж рязко се бе застудило. Вашингтон е построен върху блатиста местност и по-лесно понася лятната жега и влажност, отколкото студа и снега. Когато падне сняг, никой не се сеща да почисти улиците.

По средата на сляпата уличка се натъкна на Бейтс.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — сопна се шефът му.

— Ами ти каза, че искаш да чуеш моята гледна точка, и аз дойдох — каза Уеб. Бейтс погледна ръката му. — Да вървим, Пърс. Нямаме време за губене.