Дейвид Балдачи - Последният жив

— Ето — каза той. — Недей да тичаш, ходи бавно. Когато те пресрещнат, вдигни шапката нагоре и им подай това листче.

Детето пое шапката и сгънатата хартийка. Уеб извади сигналния пистолет и зареди една ракета.

— Щом стрелям, тръгваш — заповяда той. После повтори: — Не тичай, ходи бавно.

Момчето погледна бележката в ръката си. Уеб нямаше представа дали изобщо знае да чете. В квартал като този не можеш да очакваш всяко дете да е ходило на училище.

— Как ти викат? — запита Уеб. Детето трябваше първо да се успокои. Когато се бои, човек прави грешки. А Уеб знаеше, че в атака колегите му са готови да изпепелят всеки, който не прилича на свой.

— Кевин — отвърна момчето. Изричайки името си, то отново заприлича на деветгодишно дете, каквото си беше всъщност, и Уеб се почувства още по-гузен заради това, което го караше да върши.

— Е, добре, Кевин. Аз се казвам Уеб. Прави каквото ти кажа и всичко ще е наред. Можеш да ми се довериш.

Той се почувства още по-гузен. Насочи сигналния пистолет нагоре, погледна още веднъж Кевин, кимна му насърчително и стреля. Ракетата беше първият сигнал до колегите му. Бележката в ръката на Кевин — вторият. Момчето тръгна. Не тичаше, но крачеше доста бързо.

— По-бавно! — извика Уеб подире му. После вкара термодетектора вместо оптически прицел в специалния изрез на карабината и го плъзна назад.

За няколко мига ракетата оцвети небето в кървавочервено. Уеб си представи как снайперистите и командосите застиват на място, докато мислят какво ли би могло да означава това. Дотогава момчето щеше да стигне до тях. Кевин нямаше да умре, поне не тази нощ. При поредното прекъсване на картечния огън Уеб се хвърли от уличката в двора, претърколи се и със следващото движение зае позиция за стрелба, като едновременно разгъна опорните крачета на карабината и притисна приклада плътно към рамото си. Трите прозореца срещу него бяха първата му цел. Той виждаше с просто око припламванията на дулата, но термодетекторът му беше нужен, за да различи в мрака очертанията на нагорещените цеви. Карабината изтрещя няколко пъти и картечните гнезда започнаха едно по едно да замлъкват. Той постави нов пълнител с десет патрона, прицели се и продължи да дърпа спусъка. Когато свърши и третия, последен пълнител, седем от общо осемте цеви мълчаха. По последното картечно гнездо той метна ръчна граната, а след това извади двата тежки .45-калиброви „Смит & Уесън“ и изпразни пълнителите им в замлъкналите прозорци. Гилзи се сипеха около него с ритмичната последователност на парашутисти, скачащи в редица от търбуха на самолета. След като изстреля и последния патрон, Уеб се наведе и жадно си пое дъх. От прилива на адреналин сякаш щеше да се самозапали. В този момент небето над главата му се разтвори и заваля пороен, благодатен дъжд. Той погледна през рамо тъкмо когато първият от командосите, целият загърнат в кевлар, предпазливо пристъпи във вътрешния двор. Уеб се опита да му махне с ръка, но мускулите бяха спрели да го слушат; ръката му висеше безпомощно отстрани до тялото.

Погледът му премина по надробените тела на неговите другари, натръшкани като мокри дрипи по хлъзгавия асфалт. Коленете му омекнаха и той се свлече на земята. Беше жив, а не му се живееше. Последното нещо, което Уеб Лондон щеше да запомни от тази съдбоносна нощ, бяха капките пот, които падаха от челото му в локвата кървава дъждовна вода пред него.

Рандъл Коув беше извънредно едър мъж, надарен с огромна физическа сила, а също и със забележителни инстинкти за оцеляване във враждебна среда, усъвършенствани в резултат на дългогодишна практика. Той беше агент на ФБР и работеше под прикритие вече седемнайсет години. В различни периоди на своята кариера бе успял да проникне в банди на наркопласьори в Лос Анджелис, на гангстери на мексиканско-тексаската граница и безскрупулни източноевропейски мафиоти в Южна Флорида. С повечето от тези задачи се бе справял по оригинален и често объркващ колегите му начин. Понастоящем Коув беше въоръжен с полуавтоматичен пистолет .40 калибър, зареден с куршуми с мек връх, които при допир с тялото се разпадаха на множество късчета, предизвикващи тотални разкъсвания на вътрешните органи и почти сигурна смърт. Освен това в специален калъф носеше и нож с назъбено острие, с който можеше да среже някоя жизненоважна артерия на противника си, преди оня да разбере какво става. Рандъл Коув се гордееше със своя професионализъм и прецизност, макар че тъкмо сега някои невежи хора биха го нарекли кръвожаден престъпник, на когото мястото му е в затвора. Да, Коув бе изпаднал в беда и единственият човек, който можеше да му помогне в този момент, беше той самият.