Дейвид Балдачи - Последният жив

Пръв се свлече Теди Райнър. Падането на тялото му продължи около две секунди, от които той бе жив една. Встрани от него Кал Плъмър се срина на земята, сякаш посечен от брадвата на невидим великан. Пред вцепенения, безпомощен поглед на Уеб тежкокалибрените куршуми се забиваха като в забавен кадър в кевлара и след това в телата на мъжете, изхвърляйки кървави късове месо в пространството. Другарите му умряха, без да кажат нито дума; в това имаше нещо дълбоко несправедливо.

Още преди картечниците да започнат да стрелят, Уеб се бе проснал по очи, затиснал карабината с тялото си. Той едва дишаше, бронежилетката и оръжията му притискаха болезнено диафрагмата. Нещо се бе залепило върху маската и му пречеше да вижда. Той нямаше как да знае това, но нещото беше парче от Теди Райнър, изхвърлено далеч назад от чудовищната сила на куршума, пробил дупка в жилетката и гръдния кош на Теди, колкото да се провре разперена мъжка длан. От мястото, където лежеше, Уеб нямаше как да знае и друго — че от целия екип жив бе останал единствено той.

Беше като парализиран, крайниците му отказваха да се подчинят на командите на мозъка. Да не би внезапно да бе получил удар, толкова изневиделица, едва на трийсет и седем години? Изведнъж трясъкът на изстрелите сякаш проясни съзнанието му; изтръпналите му ръце и крака започнаха да се съживяват, той дори успя да вдигне глава, да смъкне маската си и да се обърне по гръб. Дробовете му шумно издишаха застоялия въздух; от гърлото му излезе стон на облекчение. Над главата му беше само нощното небе. Проблясваха светкавици, но грохотът на картечниците заглушаваше далечния тътен на приближаващата буря.

Внезапно го обзе непреодолимо, налудничаво желание да вдигне ръка, за да провери дали над главата му наистина свистят куршуми — като дете, на което току-що са казали да не пипа горещия котлон, но то няма да миряса, докато не го пипне. Ала той се сдържа и вместо това посегна към колана си, откопча калъфа и измъкна термодетектора. С това приспособление, което различаваше минимални различия в температурата на околните обекти, и в най-тъмната нощ се разкриваше цял нов свят, невидим за невъоръженото око.

Макар да не виждаше самите куршуми, с термодетектора Уеб ясно различаваше следите от барутните газове, които те оставят след себе си през голяма част от траекторията си до целта. Сега тези следи се кръстосваха в гъста мрежа на не повече от половин метър над главата му. По това той заключи, че огънят идва от две посоки — от жилищната сграда право напред и от някаква постройка вдясно. Той огледа въпросната постройка през термодетектора и видя само назъбени стъкла по ръбовете на издънените прозорци. Но заедно с това Уеб забеляза и още нещо, от което отново се вцепени. По две дула на картечници припламваха едновременно и в двата прозореца. Синкавите пламъчета описваха плавна дъга в очертанията на тъмните квадрати, огънят спираше едновременно за секунда и после дулата описваха обратната дъга в пълен синхрон.

Когато стрелбата започна отново, Уеб се претърколи по корем и впери поглед през термодетектора в сградата, която беше обект на операцията. На долния етаж имаше цял ред прозорци, в които също проблясваха дулата на синхронизирани картечници. Във визьора на уреда дългите им цеви пламтяха в керемиденочервено, нажежени от газовете на стотиците изстреляни патрони. Ала зад нито една от картечниците не се виждаше човешка фигура. Отсреща просто нямаше никой, иначе чувствителният уред би го различил в тъмното. Очевидно оръжията, които стреляха по тях, се управляваха дистанционно. Уеб разбра, че неговият екип е попаднал в засада, без врагът да излага на опасност нито един от своите.

Куршумите се забиваха в тухлената стена вдясно от него; Уеб усети как го засипват парченца зидария, сякаш вкаменени дъждовни капки. На няколко пъти рикошети одраскаха бронежилетката му, но скоростта и смъртоносната им енергия бяха твърде отслабени, за да го наранят сериозно. Ръцете и краката му, също облечени в кевлар, бяха залепнали за асфалта. Разбира се, никаква бронежилетка не би устояла на пряко попадение — това най-вероятно бяха .50-калиброви картечници, стрелящи с бронебойни патрони, като само куршумът беше дълъг колкото палеца му. Уеб разбра това по характерния цвят на дулния пламък и силата на звука, както и по ефекта върху бронежилетките и телата на другарите му. Освен това следата от барутни газове, която оставя във въздуха един .50-калибров куршум, също не може да се сбърка с нищо. Когато такова нещо профучи край теб, всички косми по тялото ти настръхват.