Дейвид Балдачи: Последният жив

През цялата си кариера Уеб Лондон не помнеше нито един случай да е чул гласът от ТОК да каже „нула“. Още на „две“ снайперистите откриваха огън по набелязаните цели, а когато няколко картечни пистолета едновременно започнат да стрелят на кратки откоси, шумът някак си пречи на броенето. На „едно“ пластичният експлозив обикновено вече вдигаше вратата във въздуха, а при такива сериозни децибели човек спира дори да мисли. Там е работата, че ако чуеш от ТОК да кажат „едно“, нещо не е наред — явно пластичният заряд не се е взривил, пробив няма, а това със сигурност не е най-доброто начало на работния ден.

При наличие на пробив Уеб и екипът му се втурваха в сградата и хвърляха зашеметяващите гранати. Тия дяволски изобретения се взривяват с такъв ослепителен блясък, че изгарят ретината, а от трясъка им на човек може да му се пукне тъпанчето. Ако случайно се натъкнеха на още залостени врати, се чуваше не твърде учтиво почукване върху бравата от 12-калибровата гладкоцевна „Ремингтън“ на Дейвис или ако това не свършеше работа, им лепваха по една лентичка С–4, на която нито една врата не може да устои. Веднъж проникнали вътре, те се движеха с прецизността на шахматни фигури по многократно отработваната схема на атаката, с насочени напред оръжия, с пръст на спусъка, стреляйки на къси откоси по всичко, което им се изпречи. Помежду си комуникираха с кратки жестове, докато обезвредяха горещите точки, откриеха евентуалните заложници и ги изведяха невредими от зоната на стрелбата. Само за едно нещо не мислеха никога — за смъртта. Мисленето за смъртта отнема повече време и сили, отколкото бяха склонни да отделят; то пречи да се съсредоточиш върху задачата и отклонява вниманието от инстинкта за самосъхранение и от заучените с безброй повторения рефлекси, превърнали се с времето във второ „аз“.

Според достоверен източник в сградата, която се готвеха да нападнат, се намираше целият финансов център на една обширна мрежа за контрабанда и трафик на наркотици, чието седалище беше в столицата. Тази вечер се надяваха да арестуват с един удар всичките им счетоводители и касиери — все ценни свидетели за правосъдието, стига да успееха да ги измъкнат живи от сградата. Така ФБР можеше да ги атакува от няколко страни, с наказателни и граждански дела. Всеки наркобарон се бои от данъчните власти като от смъртта, защото в този бизнес никой не плаща данъци на Чичо Сам. Затова и бяха вдигнали на крак екипа на Уеб. Те бяха специалисти в убиване на онези, които трябваше да умрат, но наред с това нямаха равни на себе си в спасяването на хора под дъжд от куршуми. Поне дотогава, докато спасеният не сложеше ръка на Библията и не спомогнеше някой още по-голям злодей от него самия да бъде прибран на топло за остатъка от дните си.

Оставаше да нападнат. Скоро от ТОК щяха да започнат да броят: „Пет, четири, три, две…“

Уеб отвори очи и събра мислите си. Беше готов. Пулс шейсет и четири; той нямаше нужда да брои, за да знае това. Е, момчета, чакат ни подвизи. Да вървим! По радиовръзката от ТОК дадоха команда за подхождане към критичната точка.

И точно в този момент Уеб Лондон сякаш се вкамени. Докато целият екип „Чарли“ излезе от прикритието и се впусна в атака, Уеб остана на мястото си, сякаш краката му бяха пуснали корени. Или сякаш бяха изтръпнали както по време на дълъг, мъчителен сън, когато с тялото си спираш притока на кръв към крайниците и после изведнъж се събуждаш и крайниците ти са се вдървили, студенеят и не те слушат. Никога преди Уеб не се бе чувствал така. Усещането, което изпита, нямаше нищо общо с внезапен страх или изпуснати нерви; не му беше за пръв път, за да почне изведнъж да се страхува. Уеб просто остана неподвижен, проследявайки с поглед другарите си, докато пресичаха вътрешния двор към обекта — като говеда пред вратите на кланица, каза си той. Докато се оглеждаха на всички страни за възможна съпротива, те очевидно не забелязваха, че Уеб не е вече между тях. Плувнал в пот, с върховно напрежение на мускулите, сякаш се бореше с невидимата сила, която се опитваше да го задържи, Уеб се понадигна и направи една-две несигурни крачки. Краката и ръцете му бяха като оковани в оловни вериги, тялото му пламтеше, черепът му щеше да се пръсне. Тялото му се потътри още метър напред, после силите го напуснаха и той се строполи по очи.

Другарите му от „Чарли“ тичаха напред, взели на прицел обекта, който стоеше пред тях, неподвижен и сякаш подканващ. След пет секунди щяха да проникнат вътре. Тези няколко секунди промениха живота на Уеб Лондон завинаги.