Дейвид Балдачи - Последният жив

Прикладът опрян до кост. Пулс шейсет и четири в минута. Уеб издиша въздуха от дробовете си, плъзна показалеца си върху спусъка и изстреля петте патрона в бърза серия, като човек, изпълнявал това движение вече петдесет хиляди пъти. След това презареди и изстреля още четири пълнителя по пет патрона, първите три на сто метра, а последния, пети пълнител — на двеста.

След като огледа мишените, той се усмихна доволно. В две от ръцете имаше кент флош роял на пики, на други две — карета аса с поп, а на двестаметровата дистанция — фул от аса и попове. При това нито веднъж куршумът дори не бе издраскал съседната карта. В продължение на десетина секунди Уеб Лондон се почувства горд със себе си, след което депресията отново го затисна с пълна сила.

Той върна карабината в оръжейния склад и продължи разходката си из района на базата. До намиращите се наблизо казарми на морската пехота имаше тренировъчен полигон — дванайсеткилометрова ивица с препятствия: петметрови рампи за качване по въже, вълчи ями с бодлива тел, както и гладки скали, които курсантите изкачваха без обезопасителни въжета и каквито и да било катерачни инструменти. По време на тренировките си за приемане в ОБТ Уеб бе преминавал целия този чудовищен полигон толкова пъти, че познаваше наизуст всеки сантиметър. На групови тренировки той бе пробягвал двайсет и пет километрови кросове, при това с двайсеткилограмова раница на гърба, стиснал в ръцете си скъпоценен товар — обикновено по някоя голяма тухла, която в никакъв случай не биваше да докосва земята, за да не загуби целият отбор. Така натоварен, бе преплувал изкуствени езера, пълни с ледена, воняща вода, и се бе качвал по петнайсетметрови стълби от неодялани трупи, които сякаш стигаха до небето. Изкачвал бе „Хотела на разбитите сърца“ — четири-етажна сграда с избити прозорци за трениране при аварийни ситуации; скачал бе „доброволно“ от кърмата на изоставен кораб в мътните води на река Джеймс. Тая работа не беше за мекушави или за такива, на които лесно им се завива свят. Ала истинският тест, когато се решаваше кой е мъж и кой лигав хлапак, беше спускането по въже от хеликоптер в гъста гора, когато едно погрешно движение можеше да означава някой остър клон да ти влезе две педи там, където най боли.

Преди завършване на школата всеки новобранец трябваше да се запознае с „горящата къща“ — триетажна бетонна постройка с метални капаци, заварени върху касите на прозорците, с плаващи подове от телена мрежа. В мазето на постройката гореше постоянен огън, който изпускаше гъсти кълба дим чак до покрива. Нещастникът, хвърлен вътре, трябваше да се спусне пълзешком от третия етаж до първия и да излезе навън през единствената врата, като намери пътя към изхода едва ли не със затворени очи. Като награда за успеха си той получаваше кофа студена вода в лицето, за да му се прояснят очите от дима, както и възможността да повтори упражнението след пет минути, този път със седемдесеткилограмово чучело на гърба си.

Всичко това бе обилно гарнирано с десетки хиляди изстреляни патрони от всякакъв калибър, с писмени тестове, които биха объркали и Айнщайн, със състезания по издръжливост, изчислени да изцедят силите на олимпийски шампион, както и психологически задачи, изискващи бърз ум и мигновено вземане на решения, след които човек си казваше, че трябва веднъж завинаги да остави алкохола и жените и по възможност да прекара остатъка от живота си в заключена стая с дюшеци по пода и стените. Разбира се, през цялото време инструкторите ти дишаха във врата, зорко следяха и стриктно оценяваха всяка победа и всеки провал, само че тайно, без да продумат и думица на нещастника, който за тях дори не беше човек, а просто някакъв там боклук. Наистина, способен и старателен боклук, но какво от това? Докато не завършиш и не получиш офицерско звание, ти нямаш право да се считаш за човешко същество. А ако ти се свършат силите и загинеш при някоя по-нечовешка тренировка, те няма дори да ти дойдат на погребението.

Уеб някак си бе преживял всичко това и при завършване на Школата за оперативни командоси — или ШОК, както сполучливо я наричаха — бе „разпределен“ като снайперист и прекара още два месеца в курс за снайперисти към морската пехота, където попадна на най-добрите инструктори и усвои уменията да оцелява при сложни полеви условия, да наблюдава врага, без на свой ред да бъде видян, и да убива безпогрешно с пушка с оптически мерник. Пред осемте години, изминали оттогава, Уеб Лондон бе служил най-напред като снайперист и впоследствие като командос, като в зависимост от обстоятелствата прекарваше живота си или в безкрайна, затъпяваща скука, обикновено допълнена с нечовешки физически несгоди, или в стрелба по хора, като внимаваше да не бъде прострелян на свой ред от някой от най-смахнатите обитатели на планетата. В замяна бе получил неограничен достъп до оръжия и муниции, както и парично възнаграждение в размер, какъвто един пъпчив шестнайсетгодишен хлапак може да изкара с писане на компютърни програми през обедната си почивка. И на всичко отгоре намираше попрището си за доста забавно.