Дейвид Балдачи - Последният жив

Отвлеченият самолет бе задържан на летището в Манила най-напред от лошо време, а след това от техническа неизправност. Около полунощ местно време Уеб и целият му екип проникнаха на борда, предрешени като механици. Три минути по-късно петимата терористи бяха мъртви, а от заложниците не бе дадена повече нито една жертва. Уеб застреля единия от похитителите с .45-калибровия си „Смит & Уесън“ направо през кутийката диетична кока-кола, от която мръсникът отпиваше в момента. Оттогава Уеб не близваше от това питие. Не че се чувстваше с нещо виновен, задето му бе пръснал черепа. Картината на мъртвото момиче върху бетонната писта — независимо дали беше американка, иранка, японка — беше за него предостатъчно основание да дръпне спусъка. Тия типове можеха колкото си искат да хленчат, че са потискани от световния империализъм, да призовават всемогъщите божества от разните си там религии да подкрепят ръката им, когато взривяват бомби и стрелят с автомати по своите въображаеми врагове — всичките им аргументи не струваха пет пари пред Уеб след смъртта на първата невинна жертва, особено когато се случеше дете. Той бе готов да се бие с тях, докато все още имаха желание и сили да сеят смърт и опустошения по земното кълбо; бе готов да ги следва до края на света, за да ги унищожи.

Уеб крачеше из стаите и коридорите на тренировъчното хале, където от специални подвижни стойки го гледаха хартиени престъпници, вдигнали към него оръжията си, готови за стрелба. По навик той насочи показалец към тях и духна през свити устни, сякаш стреляше с въображаем пистолет. През цялото време той не изпускаше от поглед ръцете им с оръжията. Излишно беше да ги гледа в очите, защото не бе чувал някой някога да е бил убит с очи. В други стаи вместо от хартия „лошите“ бяха педантично изработени от триизмерна пластмаса и облечени със синтетична кожа, почти неразличима от човешка. Уеб им удари по едно кроше в лицата, по някой и друг ритник в бъбреците и отмина нататък.

От съседното помещение се чу шум; Уеб отвори вратата и надникна вътре. Едър мъж по къса тениска и долнище на анцуг бършеше потта от масивните си рамене, ръце и шия. От тавана висяха дълги въжета. Мъжът се упражняваше в скоростно изкачване по въже с голи ръце. Уеб го проследи с поглед, докато колегата му три пъти се извиси до тавана и после грациозно се спусна надолу без всякакво видимо усилие. Уеб направи крачка напред.

— Здрасти, Кен! Ти май никога не почиваш, а?

Кен Маккарти погледна към новодошлия; лицето му изразяваше всичко друго, но не и доброжелателност. Маккарти беше един от снайперистите, прикривали ги от покрива на близката сграда в онази нощ, когато целият екип „Чарли“ бе накълцан на парчета от ония картечници. Маккарти беше трийсет и четири годишен чернокож тексасец, обиколил света като боец на Чичо Сам. Бивш „тюлен“, той обаче не излъчваше наглото превъзходство на тези елитни командоси. Едва метър и седемдесет на ръст, той беше в невероятна физическа форма и притежаваше черен колан по три различни бойни изкуства. Освен това беше най-опитният експерт по подводни операции и можеше да закове „обекта“ с куршум между очите от хиляда метра в тъмна нощ, при това седнал на люлеещ се клон. Ветеран с тригодишен стаж в ОБТ, Маккарти беше тих и затворен мъж, комуто беше чужд касапският хумор на повечето оперативни агенти. Уеб го бе научил на доста неща, които Маккарти не знаеше преди, но бе усвоил с лекота, като в замяна бе споделил с Уеб някои от уменията и триковете на професията си. Доколкото Уеб можеше да предполага, двамата с Маккарти никога не бяха имали проблеми помежду си, но сега по погледа на другия можеше да се прочете, че този безоблачен период е приключил. Може би все пак Романо бе успял да насъска всички против него.

— Какво търсиш тук, Уеб? Защо не си в болница да си лекуваш раните?

Уеб пристъпи още една крачка към колегата си. Не му харесваше тонът на Маккарти, но добре разбираше причините. Разбираше и Романо — просто такъв им беше занаятът. Или си вършиш работата добре, или дим да те няма. Докато Уеб се бе изложил напълно. Наистина, бе обезвредил онези картечни гнезда, твърде късно обаче. След дъжд качулка.

— Предполагам, че си видял какво стана.

Маккарти свали тренировъчните си ръкавици и замислено разтърка дебелите, мазолести пръсти на ръцете си.

— Щяхме да се спуснем по въжета да ви измъкнем, но от ТОК ни казаха да не мърдаме от местата си.

— Едва ли можехте да помогнете с нещо, Кен.