Дейвид Балдачи - Последният жив

След това Уеб бе прекарал близо шест години като редови агент, учейки занаята. Бе се ровил в планини от хартия, бе проследявал улики, бе изстисквал последните капки информация от доносници, разследвал сигнали, подслушвал телефони, проследявал обекти, търпеливо изграждал доказателствен материал и арестувал хора, които си го заслужаваха. Беше достигнал такова ниво на професионализъм, при което можеше да състави подробен план за действие за по-малко от пет минути, докато шофира някой от автомобилите на Бюрото, или бюромобили, както им викаха, при това със сто и осемдесет километра в час, държейки волана с коленете си и в същото време зареждайки магазина на гладкоцевната карабина. Научил се бе да разпитва заподозрени, да приспива вниманието им и след това да ги разбива с някой усукан въпрос, както и да познава безпогрешно кога лъжат и кога казват истината. Овладял бе изкуството сам да дава свидетелски показания, без да се оставя да го разиграват разни лукави адвокати, чиято единствена цел бе не да установят, а да потулят истината.

Уеб имаше три библии: Конституцията на САЩ, 18-и раздел от Наказателния кодекс, който се занимаваше с федерални углавни престъпления, и Оперативния наръчник на следователя от ФБР. Висшестоящите офицери, включително Пърси Бейтс, който му беше пряк началник, откакто Уеб постъпи във Вашингтонското оперативно бюро след няколко години в Средния запад, бяха толкова впечатлени от неговата всеотдайност, физическа издръжливост, интелект и бързина на мисълта, че личното му досие беше пълно с похвали и предложения за награди. Наистина, понякога и той се бе отклонявал донякъде от писаните правила, но така постъпваха истински добрите агенти, доколкото голяма част от тези правила си бяха чиста глупост. Това също го бе научил от Пърси Бейтс.

Уеб паркира, слезе от колата и се упъти към сградата, която можеше да бъде наречена красива само от слепец по рождение. Колегите му го посрещнаха с отворени обятия; калени бойци, видели с очите си повече кръв и жестокости, отколкото средният гражданин може да види на кино, те се просълзиха от вълнение при вида на своя по чудо оцелял другар. ОБТ не е място, където човек лесно показва своята ранимост и емоции. Никой не иска за колега някой ревльо, готов да се разциври за щяло и нещяло. Емоциите се оставят на закачалката до вратата като шапка или балтон; вътре всеки се опитва да прилича на Рамбо и Супермен. Единствените критерии за място в йерархията са старшинството и способностите — два елемента, които обикновено, макар и невинаги, вървят ръка за ръка.

Уеб върна знамето на своя командир — висок, жилав мъжага с прошарена коса, самият той бивш оперативен агент на Отряда за борба с тероризма, който въпреки годините си беше в по-добра форма, по-трениран и работоспособен от повечето си подчинени. Той прие знамето с достойнство и стисна ръката на Уеб, после не се сдържа и го прегърна по братски — бяха сами в кабинета му и никой не можеше да ги види. Дотук добре, помисли си Уеб, тия поне не ме мразят.

Сградата, в която се помещаваше централата на ОБТ, беше с капацитет около петдесет души, но понастоящем в нея работеха над сто служители. За целия този персонал бяха предвидени само две тоалетни, пред които понякога се образуваха такива опашки, че изнервяха дори обръгналите на всичко федерални агенти. Зад малкото фоайе се намираха неголеми кабинети за командира на отряда, чийто официален чин съответстваше на помощник специален агент на ФБР, и за пряко подчинените му двама командири на взводове, съответно на командосите и на снайперистите. За останалите служители имаше малки кутийки с леки преградни стени, подобни на пчелна пита, между които минаваше надлъжен коридор. В цялата сграда имаше само едно учебно помещение, което поради липса на подходящи условия се използваше и като зала за съвещания и инструктажи. На една полица в дъното на залата бяха наредени чаши за кафе; всеки път, когато отвън кацаше хеликоптер, чашите се тресяха и тракаха от вибрациите. На Уеб този звук му действаше успокоително — още един екип се прибира невредим от бойна задача, казваше си той.

Уеб се отби при Ан Лайл, която работеше в централата. Със своите шейсет години Ан беше най-възрастната жена в администрацията на отряда, всепризната майка и покровителка на момчетата от ОБТ. По неписано правило в присъствието на Ан беше недопустимо да се псува, да се говорят цинизми и да се правят определени жестове с ръка. Всеки, който си позволяваше да забрави това правило — от каления ветеран до последния новобранец, — твърде скоро ставаше жертва на възмездие, което можеше да приеме най-разнообразни форми: от лепило в каската до най-неудобната стрелкова позиция по време на нощно учение. Ан работеше в отряда от самото му създаване, а преди това много години бе служила във Вашингтонското оперативно бюро; междувременно бе загубила съпруга си. Тя нямаше деца и целият й живот бе подчинен на работата; умееше да изслушва младите, още неженени агенти и да помага с разумни съвети. Освен това Ан Лайл беше неофициалният брачен консултант на ОБТ и в тази си роля неведнъж бе успявала да спаси от разпад семейства на служители. По времето, докато Уеб бе чакал да заздравеят раните от пластичните му операции, тя всеки ден го бе посещавала в болничната стая — нещо, което не можеше да се каже за собствената му майка. Ан най-редовно носеше в службата домашни сладкиши и кексове, за да почерпи колегите си. Извънредно информирана, тя беше всепризната последна инстанция по всякакви въпроси, имащи нещо общо с Бюрото и ОБТ. С времето бе изучила до съвършенство сложния бюрократичен лабиринт и ако трябваше да се набави каквото и да било за подобряване на бита или облекчаване работата на отряда, независимо колко дребно или едро, пращаха нея да свърши работата.