Дейвид Балдачи - Проста истина

— При разследване на убийство?

— Знам, че звучи безумно, но така ми се струва.

Сенаторът сви рамене и замислено потърка брадата си.

— Винаги съм казвал, че женската интуиция струва повече от най-дълбоките разсъждения на мъжете. В този град всички сме непрестанно на сцената. Понякога на човек му омръзва.

Елизабет се вгледа в съпруга си.

— Да не ти е домъчняло за ранчото в Ню Мексико?

— Аз съм с дванайсет години по-стар от теб, Бет. Всеки нов ден става малко по-скъп от предишния.

— Все пак сме заедно.

— Във Вашингтон това нищо не значи. И двамата сме вечно заети.

— Назначението ми във Върховния съд е пожизнено, Джордан.

— Просто не искам да съжаляваш. Както и аз.

Двамата замълчаха и се загледаха през стъклото, докато колата продължаваше по Вирджиния Авеню.

— Чух, че днес си се счепкала здравата с Рамзи. Мислиш ли, че имаш шанс?

— Джордан, знаеш, че не обичам да разговаряме за тия неща.

Джордан се изчерви.

— Това му е най-неприятното на този град. Държавата не би трябвало да се намесва в тайнството на брака.

— Странни думи от устата на политик.

Джордан се разсмя.

— Е, като политик от време на време ми се налага да произнасям прочувствени речи, нали? — Той я хвана за ръката. — Благодаря ти, че не отложи вечерята в чест на Кенет. Знам, не ти е било леко.

Елизабет сви рамене.

— Харолд не пропуска и най-дребния повод да ме ухапе, Джордан. Вече претръпнах.

Тя го целуна по бузата, докато той нежно галеше косата й.

— Надделяхме въпреки всичко. Добре си живеем, нали?

— Живеем чудесно, Джордан.

Тя го целуна отново, а той плъзна ръка около раменете й.

— Предлагам довечера да отменим всички ангажименти и просто да си останем у дома. Да изгледаме някой филм след вечерята. И да си поговорим. Напоследък нямаме много често такава възможност.

— Боя се, че няма да съм приятен събеседник.

Джордан я притисна към себе си.

— Винаги си приятен събеседник, Бет. Винаги.

Когато пристигнаха в апартамента, икономката Мери подаде на Елизабет листче с телефонно обаждане. Щом прочете името, лицето й стана странно.

Джордан се зададе по коридора, потри ръце и погледна Мери.

— Дано тази вечер да си приготвила нещо вкусничко.

— Любимото ви ястие. Говеждо филе.

Джордан се усмихна.

— Мисля да вечеряме малко по-късно. Тази вечер двамата с госпожата ще си почиваме. Няма ни за когото и да било. — Той погледна жена си и забеляза листа в ръката й. — Станало ли е нещо?

— Нищо особено. Служебни проблеми. Тая работа няма край.

— На мен ли го казваш? — сухо отвърна Джордан и се отдалечи по коридора. — Е, аз ще си пусна един горещ душ. Ако искаш, заповядай и ти — подвикна той през рамо.

Усмихвайки се на последните му думи, Мери влезе в кухнята.

Елизабет използва затишието, за да отскочи до кабинета и да набере номера от съобщението.

— Обаждам ви се, както помолихте — каза тя.

— Трябва да поговорим, съдия Найт. Имате ли време в момента?

— За какво?

— Очаква ви крайно неприятна изненада. Готова ли сте?

Елизабет Найт усети, че човекът отсреща изпитва огромно удоволствие от разговора.

— Вижте какво, нямам време за недомлъвки, макар че на вас май ви е много приятно.

— Е, тогава ще карам по кратката процедура.

— За какво става дума?

— Мълчете и слушайте.

Двайсет минути по-късно тя затръшна слушалката, изскочи от кабинета и едва не се сблъска с Мери, която идваше по коридора. Елизабет изтича в тоалетната да се наплиска със студена вода. Вкопчи пръсти в ръба на мивката, овладя се, отвори вратата и бавно тръгна по коридора.

От банята още долиташе шумът на душа. Тя погледна часовника си. Мина във фоайето, слезе с асансьора в приемната на сградата и зачака до централния вход. Времето сякаш едва се влачеше. Всъщност от края на разговора бяха изминали едва десет минути. Най-сетне се появи един мъж, когото не бе виждала, но той явно я познаваше. Човекът й подаде нещо. Елизабет наведе глава да погледне, а когато се озърна, от непознатия нямаше и следа. Пъхна предмета в джоба си и бързо се върна в апартамента.

— Къде е Джордан? — попита тя Мери.

— Мисля, че се облича в спалнята. Добре ли сте, мисис Найт?

— Да, аз… май стомахът ми нещо не беше наред, но вече мина. Смятам да се поразтъпча на чист въздух и да погледам витрините. Ако обичаш, приготви два коктейла и ги изнеси на терасата.

— Започва да ръми.

— Нали има навес. Тази вечер стените ме потискат. Искам чист въздух. Напоследък беше толкова горещо и задушно, добре че дъждът донесе малко прохлада. Прохлада… — печално повтори тя. — За Джордан любимия му коктейл, нали?