Дейвид Балдачи - Проста истина

След като отскочиха набързо до къщата на Сара, те продължиха към летище Нешънъл и спряха на паркинга. Фиск навлече шлифера и нахлупи шапката ниско, защото дъждът се засилваше. Отвори големия си чадър и подслони Сара под него. Двамата отидоха до общия терминал, после излязоха от другата страна на аерогарата, където седнаха в лимузина със затъмнени стъкла. Две минути по-късно лимузината потегли.

Двамата агенти от ФБР останаха зад тях. Единият вече докладваше на началството. После отиде към гишетата, за да се опита да разбере за кой полет са направили резервация Сара и Фиск. Другият агент излезе навън и видя как лимузината спира пред един частен самолет.

Вътре в колата Фиск тъкмо заемаше мястото на шофьора — всъщност втория пилот на Чък Хърман. Шофьорът взе шлифера и шапката му. Отдалеч щеше да прилича на Фиск. Планът им бе Сара да остане в самолета около час и през това време да опита да се свърже с Фил Дженсън, приятеля на Фиск от военната прокуратура. После да си тръгне. Знаеха, че от ФБР ще я разпитат за изчезването на Фиск, но нямаха основания да я задържат.

Агентът видя как един слаб мъж с побеляла коса слезе от самолета, за да посрещне Сара и човека, който приличаше на Фиск. Тримата се изкачиха по стълбичката и изчезнаха вътре. Лимузината потегли. Агентът прикова поглед в самолета, а лимузината мина покрай него и продължи към изхода на летището.

Когато зави по булевард Джордж Уошингтън, Фиск въздъхна от облекчение. След десет минути вече се носеше към Ричмънд по магистрала 95. Движението беше натоварено; минаха почти три часа, докато най-сетне спря пред кантората си. По пътя бе разговарял с Били Хоукинс. Джош Хармс беше в операционната. Според лекарите положението му било критично.

Фиск слезе от колата и за всеки случай мина през задния вход. Слезе в сутерена и тръгна към склада. Дано Руфъс да е тук, помоли се той. Почука на вратата и тихо подвикна:

— Руфъс. Аз съм, Джон Фиск.

Руфъс предпазливо отвори.

— Да се махаме.

Руфъс го хвана за ръката.

— Как е Джош?

— Оперират го. Можем само да се молим.

— Това и правя.

Излязоха отзад и побързаха да се качат в колата на Фиск.

— Къде отиваме? — попита Руфъс.

— Искаш ли да ми разкажеш за писмото от армията?

— Какво точно.

— Искали са да разберат за експеримента с фенциклидин, нали?

Хармс настръхна.

— Фен… какво?

— Знаеш го, ФЦП.

— Откъде разбра?

— Същото се е случило с едно момче на име Стенли. Вкарали го във фалшива програма и му дали ЛСД.

— Да разправят каквото си щат, но не съм бил в никаква ФЦП-програма, по дяволите.

Руфъс измъкна писмото и го подаде на Фиск. Той изчете текста съвсем бавно, после надигна глава.

— Разкажи ми, Руфъс.

Хармс се облегна назад, доколкото можеше. Беше толкова едър, че коленете му опираха в таблото, а главата му докосваше покрива на колата.

— Бяха решили да ме очистят. Тремейн и Рейфийлд.

— А Деласандро? Ефрейтор Лио Деласандро?

— Да, той също. Май не им беше приятно, че съм си стоял на сигурно място в Щатите, макар и в карцера.

— Не бяха ли чували, че страдаш от дислексия?

— Ама ти много знаеш.

— Продължавай.

— Вече на няколко пъти се бях сблъсквал с тяхната групичка. Една нощ вкараха Тремейн в карцера за пиянство. И той ми каза съвсем ясно какво са намислили. Сигурно имаха подготвен план. Една вечер влязоха в карцера. Лио носеше пистолет. Накараха ме да затворя очи и да легна на пода. После усетих как ме убодоха с нещо. Отворих очи и видях от ръката ми да стърчи игла. Всички се смееха и чакаха да умра. Не криеха какво са намислили — да ме натъпчат с оная гадост, докато се отровя.

— И как си успял да избягаш от карцера в това състояние?

— Имах чувството, че цялото ми тяло се надува, като че някой ме помпаше с въздух. Спомням си как ставах и стаята сякаш бе станала тясна за мен. Размятах ги като сламени кукли. Бяха оставили вратата отключена. Дежурният надзирател дотича, но аз го блъснах като камион и изхвръкнах навън.

Руфъс дишаше тежко, грамадните му китки се свиваха и отпускаха, сякаш отново преживяваше онова, което бе сторил с тях преди толкова много години.

— И се натъкна на Рут Ан Мозли?

— Беше дошла да посети брат си. — Руфъс удари с юмрук по таблото. — По-добре Господ да ме беше убил, преди да стигна до нея. Защо трябваше да е дете? Защо?

По лицето му бликнаха сълзи.

— Вината не е твоя, Руфъс. ФЦП може да те накара да сториш всичко. Всичко.

Вместо отговор Руфъс вдигна ръце и изрева: