Дейвид Балдачи - Проста истина

— Лъжеш — прошепна Фиск.

— Не, не лъжа. Истина е.

— Лъжеш — повтори той по-високо.

— Питай хората в болницата. Те ще знаят.

Няколко минути мълчаха. Фиск бе навел глава. Най-сетне отново я погледна.

— Не съм си и мислил, че той също може да я загуби.

— Сигурен ли си? — тихо попита Сара.

Фиск стисна юмруци.

— Какво намекваш? — изрече той с треперещ глас.

— Какво ти е пречило да поговориш с брат си? Майкъл ми каза, че не общуваш с него. Ти призна същото. И все пак не вярвам, че не си знаел за нейното отношение.

Фиск мълча цяла минута. Гледаше Сара, но едва ли я виждаше; очите му не издаваха какво мисли. Накрая затвори очи и промълви съвсем тихо:

— Знаех.

Продължаваше да я гледа. Сара изтръпна от страшната болка, изписана по лицето му.

— Просто си затварях очите — каза Фиск. Сара впи пръсти в рамото му. — Сигурно ми е трябвал повод, за да нямам нищо общо с брат си. — Той въздъхна отново. — Има и още нещо. Преди да отиде в затвора, Майк ме потърси по телефона. Аз не му се обадих. А сетне вече бе късно… аз го убих.

— Не можеш да се упрекваш за това. — Сара видя, че думите й нямат ефект, и смени тактиката. — Ако искаш да се обвиняваш, поне избери истинската причина. Било е несправедливо да прогониш своя брат от живота си. Постъпил си зле. Много зле. А сега вече го няма. Ще трябва завинаги да приемеш тази истина, Джон.

Лицето му бе станало малко по-спокойно.

— Мисля, че вече съм я приел.

След неговата искреност Сара реши, че не бива да крие нищо.

— Днес бях при баща ти — каза тя и побърза да продължи: — Обещах ти го. Разказах му какво се случи в действителност.

— И той ти повярва веднага — скептично подхвърли Фиск.

— Да, защото говорех истината. Той ще ти се обади.

— Благодаря, но не биваше да се месиш.

— Той ми разказа някои неща.

— Какво например? — рязко попита Фиск.

— Например защо си напуснал полицията.

— По дяволите, Сара, не трябваше да знаеш.

— Трябваше. Длъжна бях.

— Защо?

— Знаеш защо.

Няколко минути седяха мълчаливо. Фиск бе навел глава и разсеяно си играеше със сламката. Накрая се облегна назад и скръсти ръце.

— Значи татко ти е разказал всичко?

Сара вдигна очи към него.

— Да, за престрелката — плахо отвърна тя.

— Тогава знаеш, че едва ли ще изкарам до шейсет, може би дори и до петдесет.

— Мисля, че си способен да превъзмогнеш всичко.

— А ако не съм?

— Пет пари не давам какво ще се случи.

Той се приведе напред.

— Да, но за мен е важно, Сара.

— Значи вече не искаш нищо от живота?

— Мисля, че живея точно както си искам.

— Може би — тихо се съгласи тя.

— Знаеш, че нищо няма да излезе.

— Значи си го обмислял?

— Да, обмислях. А ти? Откъде знаеш, че не е поредното импулсивно решение? Като с къщата.

— Чувствам го.

— Чувствата се променят.

— А освен това е много по-лесно да вдигнеш ръце, отколкото да се бориш.

— Желая ли нещо, боря се докрай.

Фиск сам не знаеше защо го каза, но видя отчаянието по лицето на Сара.

— Разбирам. И вероятно нямам право на избор, нали?

— Не ти трябва такъв избор. — Фиск изчака отговор, но тя мълчеше. — Виж какво, татко не ти е разказал всичко, защото и той не знае.

— Разказа ми как едва не си загинал, как са убили другия полицай. Как умрял онзи, който стрелял по теб. Разбирам, че това е променило живота ти. Насочило те е по нов път. Постъпил си благородно, ако ми позволиш да употребя тази дума.

— Дълбоко грешиш. Наистина ли те интересува защо избрах тази професия?

Сара усети как нещо в него се промени изведнъж.

— Кажи ми.

— Защото се боя. — Той кимна. — Да, направих го заради страха. Колкото по-дълго работех в полицията, толкова по-ясно се очертаваше границата — „те срещу нас“. Млади, гневни, наперени, с пистолет в ръка.

Фиск млъкна и се загледа през витрината към хората вътре. Изглеждаха безгрижни, щастливи, устремени към някаква ясна цел; олицетворяваха всичко, което не бе постигнал и никога нямаше да постигне.

Той отново погледна Сара.

— Арестувах едни и съши хора, а те сякаш се озоваваха обратно на улицата още преди да допиша рапорта. Готови да убият човек, без да им мигне окото. Разбираш ли, и за тях важеше същото: „те срещу нас“. Преставаш да ги различаваш. Млади, черни — гони ги, ако си нямаш работа. Вкиснал си се? Гръмни ги, щом ти паднат на мушката. Бързо и без колебания — който и да стои насреща, все си го е заслужил. Неусетно ставаш като наркоман.

— Не всички постъпват така. Повечето хора са други.