Дейвид Балдачи - Проста истина

— Знам. Знам, че повечето хора, били те черни, бели, жълти, всякакви, водят сравнително нормален живот. От все сърце искам да го повярвам. Но като ченге просто не виждах друго. Свестни хора не минаваха пред бюрото ми.

— Значи онази престрелка те е накарала да преосмислиш нещата?

Фиск не отвърна веднага. След дълго мълчание заговори бавно и тихо.

— Спомням си как коленичих да проверя момчето, което се преструваше. Чух изстрела и вика на партньора си. Завъртях се и в същото време измъкнах пистолета. Сам не зная как успях да стрелям. Улучих го право в гърдите. Паднахме. Той изпусна оръжието, но аз не. Целех се в него. Деляха ни не повече от две педи. При всяко вдишване от раната му бликваше кръв като червен гейзер. И досега сънувам онова страшно съскане. Очите му почваха да се изцъклят, но не смеех да рискувам. Знаех само едно: че току-що е стрелял по мен и моя колега. Имах чувството, че вътрешностите ми се разпадат. — Фиск въздъхна. — Мислех просто да чакам, докато умре, Сара.

Той замълча. Мислеше си колко малко е трябвало, за да се превърне в поредния мъртъв полицай — погребан и вече почти забравен.

— Баща ти каза, че ви намерили прегърнати — тихо го подкани Сара.

— Мислех, че ще се помъчи да ми отнеме пистолета. Държах пръст на спусъка, а с другата ръка притисках раната. Но той дори не посегна. После заговори. Толкова тихо, че отначало почти не го чувах, но продължи да повтаря, докато разбрах.

— Какво каза?

Фиск въздъхна. Струваше му се, че кръвта всеки момент може да бликне от старите рани, че уморените, съсипани органи са готови да спрат четирийсет години предсрочно.

— Молеше ме да го убия — каза той и добави в отговор на неизречения въпрос: — Не го направих. Не можех. Всъщност нямаше значение. След няколко секунди той спря да говори.

Занемяла, Сара бавно се облегна назад.

— Според мен той се страхуваше, че няма да умре. — Фиск бавно поклати глава. Думите се редяха все по-трудно. — Беше едва на деветнайсет. В сравнение с него сега съм старец. Казваше се Дарнъл… Дарнъл Джаксън. Майка му била наркоманка и за да си осигури дозата, още от осемгодишен го продавала на разни извратени типове. — Той я погледна. — Ужасно ли ти се струва?

— Да, разбира се!

— А за мен беше все същата гадост. Виждах я непрекъснато. Бях станал безчувствен, или поне така си мислех. — Той облиза пресъхналите си устни. — Не вярвах, че ми е останала и капчица състрадание. Но след Дарнъл нещо се промени. — Той се усмихна смутено. — Наричам го „моето оловно прозрение“. Два куршума в тялото ми, едно хлапе умира пред мен и моли да го довърша. Трудно е да си представи човек как едно преживяване може да те накара да преосмислиш всичко, в което си вярвал. Но именно това стана през онази нощ. — Той кимна замислено. — Сега за мен бъдещето на целия свят се пречупва през Дарнъл Джаксън. Той е моят вариант на ядрения апокалипсис, само че не отминава за броени секунди. — Фиск погледна Сара. — Ето, този ужас ме тласка напред.

— Мисля, че просто си добър човек. И се стремиш да вършиш добро.

Фиск поклати глава и очите му заблестяха.

— Не се заблуждавай, че съм от ония богати и талантливи адвокатчета, дето най-благородно търчат да спасяват дребните хорица. Трябваше едно нещастно хлапе да ми напълни червата с олово, за да прогледна. И мислиш ли, че на някого му пука?

— Не може да си толкова циничен!

Фиск я погледна в очите.

— По-безнадежден циник от мен никога няма да срещнеш.

— Правилно си постъпила, Бет. Колкото и да те боли. Още не ми се вярва, че Сара… — Джордан Найт поклати глава. Двамата седяха в правителствената лимузина, която пълзеше по задръстения булевард към апартамента им в Уотъргейт. — Може би просто не е издържала. Напрежението при вас е огромно.

— Знам — тихо каза Елизабет Найт.

— Всичко изглежда толкова странно. Един сътрудник открадва молба. Сара знае, но си мълчи. После убиват сътрудника. След това подозрението пада върху брат му. Джон Фиск просто не ми прилича на убиец.

— И на мен — каза Елизабет. Спорът с Джон Фиск само бе засилил страховете й.

Джордан Найт я погали по ръката.

— Проверих Чандлър и Маккена. И двамата са железни хора. Маккена има отлична репутация в Бюрото. Ако някой може да изясни тази история, това са те двамата.

— За мен Маккена е невъзпитан и груб.

— Е, при неговата работа сигурно му се налага да е такъв — подхвърли сенаторът.

— Не е само това. Просто долавям нещо особено в него. Толкова е съсредоточен, че сякаш — тя помълча, търсейки подходящата дума, — сякаш играе роля.