Дейвид Балдачи - Тотален контрол

С децата обаче нещата не стояха така. Обвиняваха него за раздялата и може би имаха право. Едва сега трите му по-големи деца започваха отново да разговарят с него. Меги беше напълно отчуждена. Не знаеше какво става с нея. От това го болеше най-много.

Всеки трябваше да направи своя избор и той го бе направил. Кариерата му във ФБР беше повече от успешна, но този успех си имаше цена.

Отиде до кухнята, извади една бира от хладилника, изпи я на няколко големи глътки, отпусна се на канапето и затвори очи.

Час по-късно телефонът го събуди — беше заспал дълбоко. Вдигна слушалката.

— Да?

— Лий?

Премигна два-три пъти и отвори очи.

— Франк? — Сойър погледна часовника си. — Вече не си в Бюрото. Мислех, че частният сектор осигурява нормално работно време.

В другия край на линията Франк Харди се усмихна. На стената зад гърба му в офиса висяха множество спомени от кариерата му във ФБР.

— Конкуренцията е много голяма, Лий. Жалко, че денонощието няма повече от двайсет и четири часа.

— Е, не се срамувам да призная, че ограничението важи и за мен. Какво има?

— Обаждам се във връзка с взривения самолет.

— Какво!?

— Имам нещо, което трябва да видиш. Все още не знам какво точно означава. Ще направя кафе. След колко време можеш да дойдеш?

— Дай ми половин час.

— Точно както едно време.

След пет минути Сойър беше облечен. Мушна пистолета в кобура и излезе на улицата, за да запали колата. По пътя се свърза с централата и съобщи за случилото се. Франк Харди беше един от най-добрите агенти, работили някога в Бюрото. Когато напусна, за да направи своя собствена охранителна фирма, всички почувстваха загубата, но никой не го упрекна. Преди това двамата с Харди бяха партньори в продължение на десетилетие и можеха да се похвалят с някои много сериозни професионални успехи. Доста от заловените от тях престъпници излежаваха доживотни присъди във федералните затвори със строг режим из цялата страна. Немалко, а сред тях и няколко серийни убийци, бяха екзекутирани.

След като Харди твърдеше, че знае нещо във връзка със сваления самолет, значи наистина знаеше. Сойър настъпи газта и след десет минути спря на обширен паркинг. В четиринайсететажната сграда се помещаваха няколко фирми, но никоя от тях не се занимаваше с това, с което се занимаваше бившият агент Харди.

Сойър показа служебната значка от ФБР, пуснаха го да влезе и се качи с асансьора на последния етаж. Фоайето беше модерно, с меко осветление. Зад бюрото на рецепцията с големи букви беше написано името на фирмата:

СЕКЮРТЕК

Сидни Арчър наблюдаваше равномерното издигане и спускане на малкия гръден кош. Родителите й спяха в стаята за гости в края на коридора, а тя седеше на люлеещия се стол в стаята на Ейми. Най-накрая стана и отиде до прозореца, за да погледне навън. Не беше нощна птица. Напрегнатите дни в работата й я принуждаваха да спи, когато станеше време за сън. Тъмнината сега я успокояваше, сякаш беше потопена във вана с топла вода. Така събитията й се струваха по-нереални, не толкова страшни, колкото бяха в действителност. С настъпването на деня обаче спокойствието на нощта щеше да изчезне. Днес беше възпоменателната служба за Джейсън. В къщата щяха да дойдат хора, за да изкажат съболезнованията си и да отбележат колко добър човек е бил мъжът й. Сидни не знаеше дали е готова за такова нещо. Реши да не се тревожи за това, поне още няколко часа.

Целуна Ейми по бузката, излезе тихо от стаята и отиде до кабинета на Джейсън. Напипа ключа, оставен върху рамката над вратата, и го мушна в ключалката. След втората си годинка Ейми Арчър бъркаше навсякъде: гримове, чорапи, бижута, обувките и вратовръзките на Джейсън, портфейли и дамски чанти. Веднъж откриха документите на колата и ключовете от къщата в сместа за палачинки, след като ги бяха търсили безрезултатно часове наред. Друг път Джейсън се бе събудил и бе установил, че цялото им легло е посипано с пудра. Оттогава над всяка врата имаше ключ.

Сидни влезе и седна пред бюрото. Част от нея се надяваше на екрана да се появи ново съобщение, но това не стана. Огледа малката стая. Беше изцяло на Джейсън и й се струваше, че нещо в нея непрекъснато я привлича. Докосваше вещите, сякаш по някакъв тайнствен начин биха могли да разкрият тайните, които бе отнесъл със себе си. Телефонът прекъсна мислите й. Позвъни втори път и тя бързо вдигна слушалката, без да знае какво да очаква. В първия момент не позна гласа.