Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Мислиш ли каквото си мисля, че мислиш?

Сойър се усмихна.

— Не е първият човек, променил самоличността си изцяло. Това включва номера на социалната осигуровка, кариера, местожителство, стари снимки, дипломи за образование, фалшиви телефонни номера. Фалшиви препоръки, дори фалшиви пръстови отпечатъци.

— В такъв случай си имаме работа с професионалисти — каза Рийд.

— Нито за миг не съм се съмнявал — отвърна Сойър, огледа присъстващите и продължи: — Не искам да изоставяме стандартните процедури, така че ще продължим да разпитваме близките на жертвите, без обаче да пилеем много време. Либерман е ключът към загадката. — Изведнъж се разбърза. — „Светкавичен старт“ работи ли добре?

— Много.

„Светкавичен старт“ беше подвижният комуникационен център на ФБР и Сойър го бе използвал в миналото. Целта беше да се проверява всичко още в самото начало — анонимни сигнали, предположения и така нататък, без което всяко разследване би се объркало. При наличието на почти светкавичен достъп до всички нужни данни шансовете за успех се увеличаваха многократно.

Центърът беше разположен в изоставен тютюнев склад. Вместо бали тютюн вътре беше монтирана най-съвременната компютърна и телекомуникационна техника, с която денонощно работеха десетки специалисти.

— Ще ни е нужно всяко чудо, до което успеем да се доберем. А може и това да се окаже недостатъчно — отбеляза Сойър и замълча замислено. — Хайде, да се залавяме за работа.

— Куентин? — възкликна Сидни изненадано, когато отвори.

Куентин Роу я гледаше през овалните си очила.

— Може ли да вляза?

Родителите й бяха отишли до магазина. Тя въведе Куентин във всекидневната, където след миг влезе и Ейми с Мечо Пух в ръка. Явно й се спеше.

— Здрасти, Ейми — каза Куентин, приклекна и й подаде ръка, но Ейми се отдръпна. Той се усмихна. — И аз бях срамежлив като малък. — Вдигна очи към Сидни. — Вероятно заради това се захванах с компютрите. Те не ти говорят, не те пипат… — Изправи и попита: — Имаш ли време да поговорим?

Сидни се поколеба.

— Нека я сложа да спи, защото е много уморена. Ще се върна след няколко минути.

Сидни излезе с Ейми, а Роу бавно се заразхожда из стаята. Разгледа множеството снимки на семейство Арчър, които висяха на стените или бяха оставени на масата. След малко Сидни се върна.

— Имаш чудесно момиченце — отбеляза Роу.

— Да — кимна Сидни. — Наистина.

— Сега е особено скъпа за теб, нали?

Тя кимна.

— Аз загубих родителите си при самолетна катастрофа, когато бях на четиринайсет — каза той, без да сваля очи от нея.

— О, Куентин…

Роу сви рамене.

— Мина много време. Струва ми се обаче, че мога да разбера какво преживяваш малко по-добре от останалите. Нямам братя и сестри. Останах съвсем сам.

— В това отношение аз имам късмет.

— Да, Сидни, помни това.

Тя въздъхна.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Чай, ако имаш.

След няколко минути седнаха на канапето във всекидневната. Роу подпря чашата с чинийката върху коляното си, отпи и заговори, видимо смутен:

— Най-напред искам да ти се извиня.

— Куентин…

Той вдигна ръка.

— Знам какво ще кажеш, но това не променя нещата. Държах се зле. Онова, което ти наговорих, държанието ми към теб… понякога не мисля какво казвам. Доста често всъщност. Не ме бива в отношенията ми с хората. Понякога изглеждам безсърдечен, но в действителност не съм.

— Знам, Куентин. Отношенията ни винаги са били добри. Всички в „Трайтън“ те уважават. Джейсън също те ценеше. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще ти кажа, че за мен е по-лесно да контактувам с теб, отколкото с Нейтън Гембъл.

— За теб и за всички останали — отвърна Куентин бързо. — След като казваш това, трябва да обясня, че напоследък наистина съм под пара. Нейтън се инатеше за сделката със „Сайбърком“ и шансовете да загубим всичко не са никак малки.

— Струва ми се, че Нейтън разбира за какво става дума.

Роу кимна разсеяно.

— Второто нещо, което искам да ти кажа, е, че наистина съжалявам за Джейсън. Просто не биваше да се случва. Джейсън беше единственият човек от фирмата, с когото можех да контактувам. От работата си разбираше не по-малко от мен, но той умееше да се представя добре, което на мен ми липсва.

— Струва ми се, че се справяш чудесно.

Роу се усмихна.

— Така ли? — Въздъхна. — Аз пък мисля, че в сравнение с Гембъл повечето хора приличат на стайни цветя.

— Няма да възразя, но освен това не бих ти препоръчала да го имитираш.