Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Боже! — възкликна Сидни. — А възможните приходи от това…

— Да, да. Ще спечелим милиарди от продажбите на софтуер, таксите за ползване на мрежата… всеки бизнесмен по света ще иска да е в крак с нас. И това е само началото. — Роу определено не се интересуваше особено от тази страна на въпроса. — И при всичко това Гембъл не иска да види, не е способен да разбере… — Стана, разпалено размаха ръце, овладя се и пак седна. — Аз… извинявай, понякога се увличам.

— Няма нищо, Куентин. Разбирам те.

Джейсън се вълнуваше по същия начин за сделката със „Сайбърком“.

— Говорили сме много за тези неща с него.

— А Гембъл ясно си дава сметка какви ще са последствията, ако друга фирма сложи ръка на „Сайбърком“. Мисля, че ще се вразуми и ще се съгласи да представи финансовите данни.

Роу кимна.

— Да се надяваме.

Сидни погледна диамантените обеци на ухото му. Това беше единствената проява на екстравагантност на Роу, при това неголяма. Въпреки че притежаваше неколкостотин милиона, Роу продължаваше да живее както през студентските си години.

— С Джейсън сме говорили много за бъдещето — продължи той. — Беше свестен човек. — Всеки път, когато споменеше името на Джейсън, Куентин се натъжаваше. — Предполагам, че вече няма да работиш по сделката?

— Колегата, който ще заеме мястото ми, е много опитен. Няма да забележите разликата.

— Е, това е добре. — Не изглеждаше убеден. Когато вдигна очи към нея, Сидни имаше чувството, че знае какво се върти в главата му.

— Наскоро имах неофициална среща с Нейтън.

Роу кимна.

— Той спомена за нея.

— Значи знаеш за пътуването на Джейсън?

— Че уж му предлагали работа в друга фирма ли?

— Да.

— Коя фирма? — попита Роу небрежно.

Сидни се поколеба, но реши да отговори.

— „Алегра Порт Текнолоджи“.

Роу изсумтя.

— Веднага щях да разбера, че е лъжа. „Алегра Порт“ ще изпадне от бизнеса до две години. Преди време водеха, но позволиха да ги задминат. Ако се занимаваш с компютри, или трябва да си в крак с времето, или загиваш, това е. Джейсън никога не би отишъл при тях.

— И не е, както се оказа. Там дори не бяха чували името му.

Роу явно вече знаеше за какво става дума.

— А може ли да е било нещо… друго, не знам как точно да се изразя…

— Лично? Друга жена?

Роу замърмори като дете в неловко положение:

— Не биваше да го казвам… не е моя работа…

— Всичко е наред. Аз самата не мога да кажа, че това не ми е минавало през ум. Все пак отношенията ни напоследък бяха по-добри отвсякога.

— Значи не е показал, че нещо става с живота му? Нещо, което да го накара да замине за Лос Анджелис, без да ти каже защо го прави?

Сидни го изгледа враждебно. Нима Куентин се опитваше да изкопчи нещо от нея? Може би Гембъл го бе изпратил, за да научи каквото успее? Когато обаче видя объркването, изписано на лицето му, разбра, че е дошъл при нея по свое собствено желание, за да разбере какво се е случило с неговия служител и приятел.

— Нищо. Всъщност Джейсън никога не говореше с мен за работата си. Нямам представа точно с какво се е занимавал. Ще ми се да не беше така. Тъкмо това неведение ме измъчва най-много.

Замисли се дали да не попита Роу за новата ключалка на Джейсън или за притесненията на Кей Винсънт, но се отказа.

След малко Роу се размърда и наруши неловкото мълчание:

— Донесох нещата на Джейсън, които искаше да вземеш онази вечер. В колата са. Държах се грубо с теб и реших да ти ги донеса лично.

— Благодаря ти, Куентин. Повярвай ми, не оставам с лоши чувства. Всички преживяваме трудни времена.

Роу й благодари с усмивка и стана.

— Трябва да тръгвам. Ще ти донеса кутията. Ако имаш нужда от нещо, обади се.

Роу донесе нещата и се сбогува. Сидни го докосна по ръката.

— Нейтън Гембъл няма да наднича вечно зад рамото ти. Всички знаят много добре кой стои зад успеха на „Трайтън Глоубъл“.

Той я изгледа изненадано.

— Наистина ли мислиш така?

— Не е лесно да скриеш гений.

Роу въздъхна.

— Не знам. В това отношение Гембъл непрекъснато ме изненадва.

Обърна се и тръгна бавно към колата.

Беше полунощ, когато Лий Сойър най-после положи глава върху възглавницата, след като хапна набързо. Не успя да затвори очи въпреки умората. Реши да стане. Мина по коридорчето бос и се изтегна върху изтърбушеното канапе във всекидневната. Кариерата на типичния агент от ФБР не предполагаше дълги периоди на домашно спокойствие. Имаше твърде много пропуснати годишнини, празници, рождени дни. Беше изчезвал с месеци, без да се знае кога ще се върне. Веднъж го бяха ранили тежко, а това неизбежно травматизира всяка съпруга. И всичко в името на справедливостта, за да стане светът ако не по-добър, то, поне за момента, по-безопасен. Благородна цел, която трудно можеше да се обясни на осемгодишно дете, когато те пита защо няма да гледаш бейзболния мач или защо няма да отидеш на училищното представление. Той знаеше, че ще стане така. Пег също беше наясно. Обичаха се много и смятаха, че ще се справят с трудностите. И бяха успявали доста дълго. Странното беше, че в момента отношенията му с Пег бяха по-добри, отколкото преди.