Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Посочи мястото, откъдето бяха дошли, и се отдалечи.

Сидни направи крачка напред почти несъзнателно, спря, продължи пак. Точно под чадъра от светлина се издигаха купчини пръст. Беше ги видяла по телевизията. Кратерът. Бяха казали, че целият самолет е вътре, но макар и да знаеше, че е така, не й се струваше възможно.

Кратерът. Джейсън беше някъде там, вътре. Мисълта беше толкова жестока, така потресаваща, че я остави като парализирана — дори нямаше сили да се разплаче. Стисна клепачи и пак ги отвори. Сълзите потекоха по бузите й, но тя не си направи труда да ги избърше.

Докато стоеше, няколко големи машини запъплиха към кратера — черни, ръмжащи, търбусите им изпускаха облаци черен дим. Багери и фадроми загребаха пръстта с невероятна сила и започнаха да я товарят на самосвали, които се отдалечаваха през специално обозначени претърсени места. Всички бързаха и сякаш не обръщаха внимание на опасността още повече да повредят останките от самолета. Търсеха отчаяно черните кутии. Това бе по-важно от всичко останало.

Сидни отново пристъпи напред и се спъна в нещо, скрито под снега. Наведе се, за да види какво е то, и си спомни думите на полицая. Навсякъде има отломки. Навсякъде! За миг спря, но после продължи с присъщото за човека любопитство. След миг вече тичаше назад към черния път, като се спъваше и хлъзгаше в снега. Размахваше отчаяно ръце и се разтърсваше от неудържими ридания.

Не видя мъжа, докато не се сблъска с него. Двамата паднаха на земята. Той беше дори по-изненадан от нея.

— По дяволите — изсумтя Лий Сойър, когато се удари в буца пръст. Сидни скочи на крака и продължи да бяга. Сойър хукна след нея, но не за дълго, защото коляното му блокира — често му се случваше, откакто преди години бе гонил банков обирджия няколко пресечки.

— Хей! — извика той след жената, като заподскача на един крак и заразтрива коляното си. Запали джобното си фенерче и го насочи към нея.

Сидни Арчър се обърна и той успя да зърне профила й. После видя пълните й с ужас очи. След това тя изчезна. Той се върна навъсено към мястото, където я бе видял най-напред. Освети земята с фенерчето си. Коя, по дяволите, беше тя, и какво правеше тук? Сви рамене. Вероятно живееше някъде наблизо и бе видяла нещо, което би предпочела да не вижда. Подозренията му се оказаха основателни. Наведе се и вдигна малка обувка. В голямата му лапа тя изглеждаше дребна, безпомощна. Сойър се обърна към мястото, където бе изчезнала Сидни Арчър, и въздъхна. Тялото му се разтресе от гняв, докато гледаше ужасната яма и купчините пръст. Овладя желанието си да изкрещи. Откакто работеше във ФБР, само няколко пъти му се бе искало да лиши заловените от него престъпници от правото на съд. И сега изпитваше същото. Молеше се, когато залови отговорните за този варварски акт, те да направят нещо, каквото и да е, нещо малко, което да му даде основание да спести на държавата разходите за съдебен процес и медийния цирк, който неизбежно би породил. Мушна обувчицата в джоба на шлифера си и закуцука да се обади на Каплан. После щеше да се прибере в града. Следобед имаше насрочена среща във Вашингтон. Разследването за смъртта на Артър Либерман щеше да започне на пълни обороти.

Полицай Макена погледна угрижено Сидни Арчър и й помогна да слезе от патрулната кола.

— Мисис Арчър, сигурна ли сте, че не искате да се обадя на някого да дойде да ви вземе?

Сидни поклати глава. Беше пребледняла като снега, дрехите й бяха изпоцапани от падането, коленете й трепереха.

— Не, не… Добре съм. — Облегна се на полицейската кола. Раменете й все още потрепваха неволно, но поне вече можеше да пази равновесие. Затвори вратата и тръгна към джипа. Поколеба се и се обърна назад.

— Юджийн?

— Да, мисис Арчър?

— Бяхте прав… не бива да се остава дълго там… — Каза го като човек, който напълно е лишен от дух. Обърна се и продължи бавно към джипа.

Юджийн Макена кимна. Адамовата му ябълка се движеше нагоре-надолу, сълзите напираха в очите му. Отвори вратата на колата и се строполи на предната седалка.

Сидни подкара назад. След малко клетъчният телефон иззвъня. Абсолютно неочакваният звук я стресна и тя едва не изгуби управлението на колата. Погледна телефона учудено, неспособна да повярва на ушите си. Никой не знаеше къде е. Озърна се в тъмнината, сякаш някой я наблюдаваше. Останалите без листа дървета бяха единственият свидетел на връщането й към дома. Доколкото можеше да прецени, тя беше единствената жива душа наоколо. Протегна бавно ръка и взе телефона.