Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Разбирам.

Екранът се изпълни с информация, която полицаят бързо прегледа. Взе един бележник от таблото и плъзна пръст по списък с имена. След това вдигна очи. По лицето му личеше смущение.

— Казахте, че името на съпруга ви е било Джейсън Арчър?

Тя кимна замислено. Било. Думата я накара да изтръпне. Почувства как ръцете й започват да треперят неудържимо. Вената на лявото й слепоочие пулсираше.

— Просто исках да съм сигурен. Сред пътниците е имало още един Арчър, Бенджамин Арчър.

За миг се изпълни с надежда, но реалността отново я дръпна на земята. Не бе станала грешка. Ако беше, Джейсън щеше да й се обади.

— Имам снимка — каза тя, извади портмонето си и му го подаде. Той хвърли бегъл поглед на шофьорската й книжка, после очите му се спряха на снимката — Джейсън, Сидни и Ейми — отпреди месец. След няколко секунди й я върна.

— Няма нужда да проверявам нищо повече, мисис Арчър. — Обърна се към прозореца. — Нататък по пътя има още двама колеги. Хората от националната гвардия са навсякъде. Онези от Вашингтон все още са там, затова е и тази светлина. — Погледна я. — Не мога да напусна поста си, мисис Арчър. — Полицаят наведе глава към ръцете си. Тя проследи погледа му — видя венчална халка, толкова силно впита в пръста, че не би могла да се свали, ако не се среже. Полицаят изведнъж сви очи и по бузата му потече капка. Обърна рязко глава и вдигна ръка към лицето си.

Запали двигателя на колата и включи на скорост. Обърна се към нея и каза:

— Разбирам защо сте тук, но не ви препоръчвам да стоите дълго, мисис Арчър. Мястото не е… не е много приятно.

Колата заподскача по черния път. Полицаят се вторачи напред, към заслепяващата светлина.

— Има дявол, има и Бог, мисис Арчър. Самият дявол е направил това с този самолет, но хората от него сега са при Бога, всички до един.

Сидни кимна. Ужасно й се искаше да е прав.

Приближиха до светлините и тя почувства, че мислите й се отдалечават още повече.

— Имаше… видях един сак… брезентов, на сини шарки. Беше на мъжа ми. На него имаше инициали. Купих му го за едно пътуване преди няколко години. — Сидни се усмихна при спомена. — Всъщност купих му го на шега. Спорехме и за да докажа, че съм права, купих най-грозното нещо, което успях да намеря в магазините. Естествено, оказа се, че му харесва.

Сидни вдигна очи и видя изненадания поглед на полицая.

— Видях го… по телевизията — обясни тя. — Изглеждаше съвсем здрав. Има ли начин да ми го покажат?

— Съжалявам, мисис Арчър. Събраните неща вече са откарани. Последните заминаха с камиона преди около час.

— А знаете ли къде са ги откарали?

Полицаят поклати глава.

— Дори и да знаех, едва ли би имало значение. Нямаше да ви позволят. Вещите ще бъдат върнати едва след като приключи разследването. Като гледам какво е станало тук обаче, предполагам, че ще минат години. Съжалявам.

След малко патрулната кола спря при друг униформен полицай. Колегата му излезе от колата и двамата поговориха известно време навън, като поглеждаха към Сидни, която седеше в колата и не можеше да свали очи от светлините.

Стресна се, когато полицаят отвори вратата и се наведе.

— Мисис Арчър, можете да слезете.

Сидни отвори вратата и се измъкна. Другият полицай й кимна притеснено. В очите му имаше болка. Болката беше навсякъде наоколо. Тези мъже несъмнено биха предпочели да са у дома, при семействата си. Тук имаше само смърт. Струваше й се, че е полепнала по дрехите й, като падащия сняг.

— Мисис Арчър, когато решите да си тръгнете, кажете на Били и той ще ми се обади по радиото. Ще дойда да ви взема веднага.

— Как се казвате? — попита го тя, когато той тръгна към колата си.

Полицаят се обърна.

— Юджийн, мисис Арчър. Юджийн Макена.

— Благодаря ви, Юджийн.

Той кимна и докосна периферията на шапката си.

— Не се бавете, мисис Арчър.

Той подкара колата назад, а Били я поведе към светлините. Гледаше право напред. Беше тънък като сламка, млад, на около двайсет и пет. Изглеждаше прежълтял и уплашен.

Най-накрая спря. Сидни видя хора, които бавно крачеха из отломките. Навсякъде имаше заграждения и жълти полицейски ленти. На силната светлина от прожекторите ясно личаха пораженията. Районът приличаше на бойно поле, земята сякаш бе понесла жестока рана.

Младият полицай я докосна по ръката.

— Мисис Арчър, не трябва да приближавате повече. Онези от Вашингтон не искат никой да се навърта наоколо. Опасяват се, че може… знаете, да се объркат нещата. — Пое дълбоко въздух. — Навсякъде има отломки. Навсякъде! Никога не съм виждал такова нещо и се надявам да не видя втори път. — Вдигна поглед към далечината и добави: — Когато свършите, ще бъда ето там.