Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Свърза се с Америка Онлайн и компютърният глас я уведоми, че наистина има съобщения в електронната им пощенска кутия. Както предполагаше, много от приятелите им бяха изпратили съболезнованията си. Тя ги прочете, без да сдържа сълзите си. Накрая изгуби желание да чете и понечи да изключи компютъра. Изведнъж на екрана се появи ново съобщение. Беше адресирано до ArchieJW2@aol.com — електронния адрес на мъжа й. В следващия миг то изчезна, сякаш не се бе появявало.

Сидни написа нужната команда и отново провери съдържанието на компютърната пощенска кутия. Беше празна. Челото й се сбърчи в недоумение. Продължи да гледа втренчено екрана. Постепенно я обзе кошмарното чувство, че си е въобразила всичко. Бе станало толкова бързо! Разтри очи, въпреки че я боляха, и остана още няколко минути пред екрана, за да види дали съобщението ще се повтори, макар и да нямаше представа какво би могло да означава. Екранът си остана празен.

Миг след като Джейсън изпрати съобщението си още веднъж, то бе регистрирано и електронен глас съобщи, че е пристигнало. Този компютър обаче не беше в къщата на Сидни, нито пък в офиса й. В момента нямаше кой да го прочете. Трябваше да почака.

Сидни излезе от кабинета. Поради някаква причина изчезналото за миг съобщение на компютърния екран я изпълни с абсурдна надежда, сякаш Джейсън се бе опитал да се свърже с нея, където й да бе попаднал след катастрофата. „Глупости!“ — помисли си. Това бе невъзможно.

Час по-късно, след още един пристъп на безутешна скръб, Сидни се вкопчи в една снимка на Ейми. Дъщеря й се нуждаеше от нея. Трябваше да се овладее, да се погрижи за себе си. Отвори кутия консервирана супа, стопли я на печката, сипа си малко в една чиния и я занесе на масата. Успя да хапне няколко лъжици, вторачена в стените, които Джейсън бе обещал да боядиса, след като му бе опявала толкова много. Всичко наоколо, всеки предмет й навяваше спомени, които отново и отново събуждаха мъката й.

Усещаше как супата влива топли вълни в тялото й, но продължаваше да трепери от почти пълното изтощение. Грабна от хладилника бутилка натурален плодов сок и започна да пие направо от нея, докато треперенето престана. Накрая се поуспокои, почувства прилив на сили.

Излезе от кухнята и пусна телевизора във всекидневната. Запревключва каналите, докато не попадна на неизбежното — репортаж на живо от мястото на катастрофата. Изпитваше чувство за вина заради любопитството, което проявяваше към събитието, отнело живота на мъжа й. Но не можеше да отрече, че иска да научи повече за случилото се, сякаш, ако погледнеше на нещата откъм фактическата им страна, болката щеше поне за момента да намалее.

Репортерката беше недалеч от мястото на катастрофата. Зад гърба й служители събираха отломки. Сидни видя как парчетата се сортират и трупат на различни купчини. След това се появи нещо, което едва не я накара да падне от стола — зад гърба на репортерката мина човек със сак в ръка. Шарката личеше много добре, само по ръбовете беше изцапана и обгоряла. Сидни дори различи инициалите, изписани с големи черни букви. Сакът беше сложен на купчината с подобни останки. В продължение на един кошмарен миг Сидни Арчър не можа да помръдне. В следващия момент цялата се превърна в действие.

Изтича горе, сложи си джинси, дебел бял пуловер, ниски топли ботуши и набързо събра най-необходимото в една чанта. Изкара джипа от гаража. Хвърли бегъл поглед на стария форд, паркиран във втората клетка на гаража. С много любов Джейсън го бе поддържал в движение почти десет години. Очите й се замъглиха от сълзи и тя се видя принудена да удари спирачки.

Заудря с юмруци по арматурното табло, докато не почувства болка чак в лактите. Опря глава във волана и направи усилие да овладее дишането си. Стори й се, че ще повърне, но се овладя. След още малко потегли надолу по тихата улица.

Излезе на главния път. След час вече караше в западна посока по шосе 29 — тясна ивица асфалт, прорязваща равния терен на Вирджиния по диагонал, към границата със Северна Каролина. Сидни бе минавала оттук много пъти, докато учеше право в университета в Шарлотсвил. Минаваше се покрай отдавна притихналите бойни полета на Гражданската война и множество стари, но все още работещи семейни ферми. Пролет и есен цветовете на листата можеха да съперничат на всяка картина, която някога беше виждала. Покрай пътя се редяха табелите на познатите градчета. Нощта напредваше. Сидни погледна часовника на таблото и с изненада видя, че е един след полунощ. Натисна педала и джипът се понесе още по-бързо по пустото шосе.