Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Рано е още, Джейсън. Не ти ли казах? Трябва да направиш още един фокус.

Джейсън го изгледа безпомощно, а Скейлс се ухили злокобно.

Специален агент Реймънд Джаксън огледа мястото бързо, като професионалист, влезе в стаята и затвори вратата. Поклати глава изненадано. Бяха му описали Артър Либерман като много богат човек, чиято кариера бе продължила няколко десетилетия. Тази дупка обаче не отговаряше на описанието. Погледна часовника си. Екипът от криминалисти щеше да дойде всеки момент, за да претърси апартамента щателно. Въпреки че изглеждаше малко вероятно Либерман да е познавал лично този, който бе свалил самолета му от спокойното небе над Вирджиния, при подобно разследване беше задължително да се проверят всички възможности.

Джаксън влезе в кухничката и веднага установи, че Либерман не се е хранил и не е приготвял храна в нея. В шкафовете нямаше чинии и тенджери. Единственият обитател на хладилника беше електрическата крушка. Старата печка не бе използвана наскоро. Джаксън огледа всекидневната и влезе в малката баня. Внимателно, с ръкавица, отвори вратичката на шкафчето за тоалетни принадлежности — нормалните вещи, нищо необикновено. Тъкмо щеше да затвори, когато забеляза шишенце, мушнато между дезодоранта и пастата за зъби. На етикетчето бяха записани дозировката, името на лекарството и лекарят, който го е предписал. Джаксън нямаше представа какво е то. Имаше три деца и знаеше почти всичко поне за десетина лекарства, отпускани с рецепта и без рецепта, за множество заболявания. Записа си името и затвори шкафчето.

Спалнята на Либерман беше малка, леглото не беше по-голямо от корабна койка. До стената край прозореца имаше малко бюро. Джаксън насочи вниманието си към него.

На няколко снимки отгоре се виждаха двама мъже и една жена — бяха около двайсетте, с няколко години разлика. Джаксън заключи, че са децата на Либерман.

Имаше три чекмеджета, едното от които беше заключено. Отвори го само след секунди. Откри сноп написани на ръка писма, хванати с ластик. Почеркът беше равен и четлив, съдържанието явно бе романтично. Единственото странно нещо бе фактът, че не бяха подписани. Джаксън се замисли над това за момент, после върна писмата в чекмеджето. След още няколко минути на вратата се почука. Екипът пристигна.

Докато беше сама в къщата, Сидни проучи всички скришни кътчета, тласкана от сила, която не би могла да определи. Прекара часове на стола край прозореца, потънала в мисли за брака си с Джейсън. От дълбините на подсъзнанието й изплуваха всички подробности от тези години, дори и най-незначителните. Веселите спомени я караха да се усмихва тъжно, но това бе кратко — осъзнаваше, че всичко е безвъзвратно свършило, и очите й отново се наливаха със сълзи.

Накрая стана, мина бавно по коридорчето и влезе в малкия кабинет на Джейсън. Огледа оскъдната мебелировка и седна пред компютъра. Докосна с пръсти стъкления екран. Джейсън обичаше компютрите откакто го познаваше. Тя самата умееше да пише и да проверява електронната си поща — извън това познанията й бяха крайно ограничени.

Джейсън използваше електронната поща и проверяваше дали има съобщения поне по веднъж дневно. Сидни не бе проверявала, откакто бе научила за катастрофата. Реши, че е време да го направи. Вероятно мнозина от приятелите им бяха изпратили съобщения. Включи компютъра и зачака, докато през екрана преминат таблиците с думи и цифри, които не означаваха нищо за нея. Знаеше само кои цифри отбелязват наличната памет. Имаше предостатъчно. Машината бе конфигурирана за нуждите на мъжа й и беше мощна.

Вторачи се в числото за наличната памет. Осъзна покрусена, че последните три цифри, 7, 3 и 0, са рождената дата на Джейсън — 30 юни. Пое дълбоко въздух, за да не се разплаче отново. Отвори чекмеджето на бюрото и разсеяно затършува из съдържанието му. Като адвокат знаеше много добре през какви процедури трябва да мине, докато уреди документите около смъртта на мъжа си. По-голямата част от собствеността им беше обща, но все пак формалностите не бяха малко. На всеки рано или късно му се налагаше да преживее това, но тя не бе допускала, че на нея ще се случи толкова скоро.

Продължи да размества разсеяно книжата и канцеларските пособия в чекмеджето, докато пръстите й не напипаха нещо. Извади го. Беше картата, която Джейсън бе пуснал в чекмеджето, преди да тръгне към летището. Разбира се, Сидни не знаеше това. Погледна я. Приличаше на кредитна карта, само че върху нея беше написано „Трайтън Глоубъл“, „Джейсън Арчър“ и най-накрая „Ограничен достъп — ниво 6“. Челото й се сбърчи. Не беше виждала тази карта преди. Реши, че е нещо като пропуск, макар и да нямаше снимката на мъжа й. Мушна я в джоба си. Вероятно от фирмата щяха да й я поискат.