Дейвид Балдачи - Тотален контрол

След час погледна картата, разстлана на предната седалка до нея. Скоро щеше да стигне до разклона. Усещаше как с приближаването тялото й все повече се вдървява. Започна да брои оставащите мили.

Стигна Ръксвил и сви на запад. Вече беше в окръг Грийн, Вирджиния — провинциален, селски район, далеч от темпото на живот, с което Сидни бе свикнала. Административен център на окръга беше Стандартсвил, чийто емоционален климат в момента беше всичко друго, но не и провинциален, когато телевизионните канали по целия свят показваха кратера от разбилия се самолет.

Сидни отби край пътя и се опита да се ориентира. Тъмнината наоколо бе непрогледна. Запали вътрешното осветление и приближи картата до очите си. Разбра къде е и продължи още миля по шосето, докато мина покрай малка горичка от брястове, кленове и дъбове и излезе на голо поле.

Край килната на една страна ръждясала пощенска кутия беше спряла полицейска кола. Вдясно от пощенската кутия започваше черен път, старателно ограден с жив плет. Малко по-нататък над земята се виждаше светло сияние като гигантска фосфоресцираща пещера.

Това беше мястото.

На светлината на фаровете забеляза, че вали слаб сняг. Когато наближи, вратата на полицейската кола се отвори и от нея слезе униформен полицай с оранжева сигнална връхна дреха. Запъти се към джипа, освети с фенерче регистрационния номер, после лъчът се плъзна по ламарината и спря върху прозореца откъм волана.

Сидни натисна копчето и стъклото се плъзна надолу. Лицето на полицая се приближи до нейното.

— Мога ли да ви помогна? — Гласът му издаваше умора, но не само физическа.

— Аз… дойдох, за да… — Поколеба се. Умът й внезапно изключи. Погледна го, устните й се раздвижиха, но не се чу нито звук.

Раменете на полицая увиснаха.

— Вижте, прекарахме тежък ден. Много хора се отбиха, които всъщност нямаха работа тук. — Замълча и се вгледа в лицето й. — Заблудихте ли се?

Тонът му ясно показваше, че не му се вярва. Сидни успя да поклати глава. Той погледна часовника си.

— Колите на телевизията потеглиха към Шарлотсвил преди около час. Отидоха да поспят. Предлагам ви да направите същото. Повярвайте ми, по телевизията и във вестниците ще се появи всичко, което искате да видите. Ще намерите ли обратния път?

Сидни кимна смутено, полицаят докосна леко периферията на шапката си и тръгна към колата си. Тя обърна джипа и подкара в обратна посока. Погледна в огледалото и спря. Странният отблясък в далечината сякаш я подканяше. Отвори вратата и слезе.

Полицаят видя, че приближава към патрулната кола, и също слезе. Дрехите му бяха влажни от снега. Косата на Сидни беше покрита със снежинки, защото снеговалежът се усилваше.

Преди полицаят да успее да отвори уста, Сидни вдигна ръка.

— Името ми е Сидни Арчър. Съпругът ми, Джейсън Арчър… — Гласът й секна, защото осъзна какво трябваше да каже. Прехапа устни, после продължи: — Беше в самолета. Авиокомпанията ми предложи да ме превози дотук, но… Предпочетох да дойда сама. Не знам защо, но го направих.

Полицаят се вторачи в нея. Погледът му омекна, изправените му рамене се отпуснаха.

— Съжалявам, мисис Арчър. Наистина. Някои от… другите близки на жертвите вече бяха тук. Не останаха дълго. В момента хората от Федералната авиационна агенция не искат наоколо да има хора. Утре ще дойдат пак, за да търсят… — Млъкна и се загледа в земята.

— Дойдох само да видя… — И тя млъкна. Погледна го. Очите й блестяха зачервени, бузите й бяха хлътнали, бръчките на челото й сякаш бяха замръзнали. Макар и да бе висока, с палтото си приличаше на дете — присвити рамене, ръце в джобовете.

Полицаят изглеждаше смутен, колебанието му беше видимо. Погледна към черния път, после надолу, към обувките си, после пак към нея.

— Почакайте малко, мисис Арчър. — Качи се в патрулната кола и след миг показа главата си през прозореца. — Влезте на топло, преди да се разболеете.

Сидни се качи. Вътре миришеше на цигари и разлято кафе. В джоба на предната седалка беше мушнато свито на руло списание. В средата, под таблото, имаше малък компютърен екран и друга апаратура. Полицаят свали стъклото, освети с фенерчето си задницата на джипа й, вдигна стъклото, набра регистрационния му номер и се вгледа в екрана. След това се обърна към Сидни.

— Проверих номера на колата ви — каза той. — Трябва да потвърдя самоличността ви. Не че не ви вярвам, не ме разбирайте погрешно. Едва ли някой би дошъл на това място на разходка. Все пак съм длъжен да действам по правилата.