Дейвид Балдачи - Тотален контрол

Махна с ръка на Скейлс.

— Така ли? — изкрещя Сидни. — А не помисли ли, че след като аз съм стигнала до истината, Сойър също може да се добере до нея? — Гембъл я гледаше, без да трепне. — Например факта, че си изнудвал Артър Либерман чрез Стивън Пейдж, само че точно преди Либерман да стане председател на борда, Пейдж се е заразил със СПИН и е можел да провали всичко. Какво направи ти? Видя му сметката, нали? Уби Стивън Пейдж!

Отговорът на Гембъл я порази.

— Защо, по дяволите, да убивам Пейдж? Той работеше за мен.

— Това е истината, Сидни.

Тя рязко се обърна по посока на гласа. Куентин Роу бе влязъл преди секунда, без да го забележи.

Гембъл го изгледа изненадано.

— Ти пък как попадна тук!?

Роу не го удостои с поглед.

— Забравяш, че имам моя лична кабина в самолета на корпорацията. Освен това обичам да довършвам работата си докрай.

— Права ли е тя? Истина ли е, че си убил любовника си?

Роу го погледна спокойно.

— Това не те засяга.

— Компанията е моя. Всичко в нея ме засяга.

— Твоя? Не мисля. Сега, след като придобихме „Сайбърком“, нямам нужда от теб. Кошмарът ми най-после свърши.

Лицето на Гембъл почервеня. Той кимна на Ричард Лукас.

— Мисля, че е време да покажем на този задник какво значи уважение към по-висшестоящите.

Ричард Лукас извади пистолет.

Гембъл поклати глава.

— Не, не. Само го пообработи малко. — Каза го със злоба, но тя бързо се стопи, а пурата падна от устата му, когато шефът на сигурността на „Трайтън“ обърна пистолета срещу шефа си.

— По дяволите! Какво е това! Копеле! Предател!

— Млъкни — изкрещя Лукас в отговор. — Затваряй си устата, или ще ти пръсна черепа още сега. Не се шегувам. — Вторачи се в Гембъл и той бързо затвори уста.

— Защо, Куентин? Защо… — отекнаха последните му думи.

Роу се обърна и срещна погледа на Сидни. Въздъхна.

— Когато купи фирмата ми, Гембъл получи юридически права да контролира всичко, идеите ми, намеренията ми. С една дума, притежаваше ме. — Погледна за миг Гембъл с неприкрито отвращение, после пак се обърна към Сидни. Сякаш прочете мислите й: — Странна комбинация, знам.

Седна на бюрото пред компютъра и се вгледа в екрана, без да престава да говори. Близостта до техниката сякаш му вдъхна някакво спокойствие.

— След това обаче Гембъл загуби всичко. Моята фирма щеше да пропадне. Помолих го да развалим сделката, но той заяви, че ще ме съди с години, ако трябва. Нямаше какво да правя. След това Стивън се запозна с Либерман и заговорът бе в ход.

— Ти си убил Пейдж. Защо?

Роу не отговори.

— Опита ли се изобщо да разбереш от кого се е заразил със СПИН?

Роу продължаваше да мълчи, вперил поглед в екрана на компютъра.

— Куентин?

— От мен. Аз го заразих! — Роу стана рязко, олюля се и пак се стовари върху стола. Продължи с болка в гласа: — Когато Стивън ми каза, че е серопозитивен, просто не можех да повярвам. Аз никога не съм му изневерявал, той се кълнеше в същото. Помислихме, че може да е от Либерман. Добрахме се до медицинския му картон, но се оказа, че е здрав. Тогава отидох на преглед. — Устните му затрепериха. — Казаха ми, че съм серопозитивен. Единствената възможна причина беше едно преливане на кръв след автомобилната катастрофа, която преживях. Проверих в болницата и се оказа, че по същото време са заразени още няколко пациенти. Казах на Стивън всичко. Той не ми беше безразличен. Никога през живота си не съм се чувствал толкова виновен. Помислих, че може би ще ме разбере. — Роу въздъхна. — Само че не разбра.

— И е заплашил да те компрометира? — обади се Сидни.

— Беше стигнал твърде далеч. Работеше много. Не беше в състояние да мисли както… — Роу поклати отчаяно глава. — Една вечер дойде в апартамента ми. Беше много пиян. Каза ми какво смята да прави. Щеше да издаде всичко за Либерман и шантажа. Всички щяхме да влезем в затвора. Аз му казах, че трябва да постъпи така, както смята за редно. — Гласът му затрепери. — Често аз лично му биех инжекциите с инсулин. Дори държах резервна доза у дома, защото беше разсеян и много забравяше. — Роу погледна сълзите, които капеха в дланите му. — Стивън заспа на канапето седнал. Аз му бих превишена доза инсулин, събудих го и го качих на такси да се прибере у дома. Там е умрял. Нашата връзка беше тайна. Полицията не дойде при мен, за да ме разпита. — Погледна Сидни. — Ти ме разбираш, нали? Трябваше да постъпя така. Мечтите ми, плановете ми за бъдещето… — Каза го почти умолително. Сидни мълчеше. Най-накрая Роу стана и избърса очи. — „Сайбърком“ беше последното, което исках да постигна. Всичко обаче си има цена. Тайните между мен и Гембъл ни обвързаха за цял живот. — Роу направи гримаса, после погледна към Гембъл и се усмихна. — За щастие, ще го надживея.