Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Ало?

— Не мислех, че ще решиш да правиш номера — чу гневен глас.

— Аха. Ти пък забрави да споменеш, че в чантата ми има бръмбар и само чакаш да приближа, за да ме пипнеш.

— Добре, нека поговорим за бъдещето. Искаме дискетата и ти ще ни я донесеш. Веднага.

— Знаеш ли какво ще направя веднага? Ще затворя.

— На твое място не бих постъпил така.

— Слушай, ако се опитваш да ме задържиш на телефона, за да засечеш къде съм, няма да… — Гласът й секна, а тялото й омекна като пластелин, защото в слушалката чу познато тънко гласче:

— Мамо? Мамо?

Буца заседна в гърлото й и в първия момент не можа да отговори. Ръцете й вече не можеха да удържат волана. Микробусът намали скоростта си и хлътна в преспата на банкета.

— Мамо? Татко? Елате! — Гласчето звучеше изплашено, жално.

Изведнъж конвулсии разтърсиха цялото й тяло.

— Ейми? Детенцето ми!

— Мамо?

— Аз съм, миличко, мама — изплака тя.

После Сидни чу друг глас.

— Десет минути. Ще ти кажа къде.

— Нека да поговоря с нея.

— Остават ти девет минути и петдесет и пет секунди.

Изведнъж се сети нещо. Ами ако е запис?

— Откъде да знам, че е при вас? Може да е само запис.

— Нямам нищо против. Ако искаш да поемеш този риск, не идвай.

Прозвуча много уверено. Нямаше сила под слънцето, която да я накара да поеме този риск. Онзи също го знаеше.

— Ако й направите нещо…

— Детето не ни интересува. То не може да ни разпознае. След като всичко свърши, ще оставим дъщеря ти на безопасно място. — Замълча за момент и добави: — Само че ти няма да си при нея. За теб вече няма безопасни места.

— Пуснете я! Моля ви, пуснете я! — Сидни трепереше толкова силно, че едва държеше телефона до ухото си.

— Запиши си точно какво трябва да направиш, защото не бива да се загубиш. Ако не дойдеш навреме, няма да познаеш трупа на дъщеря си.

— Ще дойда — каза тя тихо и линията прекъсна. Даде на заден и излезе на пътя. Изведнъж й хрумна нещо. Майка й! Къде беше майка й? Стисна кормилото и почувства как кръвта пулсира във вените й. Отново се разнесе звън. Сидни грабна телефона с трепереща ръка, но не чу нищо. Осъзна, че този път звукът е друг. Погледът й най-накрая се спря върху седалката до нея. Бръкна в чантата си и извади пейджъра си. На дисплея бе изписан телефонен номер, който не й беше познат. Изключи звънеца. Вероятно беше грешка. Не можеше да допусне, че някой от фирмата или клиент се опитва да й се обади — вече не можеше да се занимава с право. Понечи да изтрие съобщението, но се отказа. Възможно ли беше да е Джейсън? Ако беше той, беше улучил най-лошия възможен момент от историята на света. Пръстът й спря над бутона за изтриване. Най-накрая сложи пейджъра в скута си, взе клетъчния телефон и набра номера. Гласът, който чу, накара дъхът й да секне. Явно чудеса все пак ставаха.

Голямата сграда в курорта беше тъмна, а редицата борове отпред я правеха още по-усамотена. Когато микробусът спря, от входа излязоха двама въоръжени мъже. През последните няколко минути валеше по-слабо. Зад сградата бушуваха тъмните, злокобни води на Атлантика.

Микробусът не спря. Двамата отскочиха, за да не ги удари.

— По дяволите! — изруга единият.

Микробусът мина покрай тях, блъсна се във входната врата и се закова. Минута по-късно седем тежковъоръжени мъже го наобиколиха и отвориха смачканата му врата. Вътре нямаше никой. Телефонът не беше на поставката си. Беше под предната седалка, а кабелът за зареждане едва се виждаше в полумрака. Решиха, че е паднал вследствие на удара. Не можеха да допуснат, че Сидни го е оставила там нарочно.

Тя влезе в сградата отзад. Когато гласът по телефона й обясни, къде трябва да отиде, веднага си спомни мястото. С Джейсън бяха отсядали в хотела няколко пъти и тя познаваше вътрешното разпределение много добре. Беше минала по пряк път и бе дошла за половината от времето, което й бяха дали похитителите на дъщеря й. Използва ценните минути, за да завърже волана и педала за газта с въжето, което беше намерила в багажника на микробуса. Стисна пистолета и се запромъква безшумно през тъмните коридори на хотела. Беше деветдесет процента сигурна, че Ейми не е там. Десетте процента на съмнението я бяха накарали да използва микробуса за отвличане на вниманието, така че да се опита да спаси дъщеря си, колкото и малко вероятно да беше това. Не хранеше илюзии, че тези мъже ще оставят Ейми сама.

Чу гласове и забързани стъпки откъм предния вход. В близкия коридор също чу стъпки. Този човек не тичаше. Крачеше бавно и отмерено. Дръпна се в тъмното и го изчака да се приближи. Когато я отмина, тя застана зад него и опря пистолета във врата му.