Дейвид Балдачи - Тотален контрол

— Чакай!

Сидни мълчеше. След малко заговори със самоувереност, каквато не чувстваше.

— След трийсет минути ще съм на ъгъла на Чаплин и Мърчант в центъра на Бел Харбър. Ще седя в колата си. Няма да е трудно да я познаете, защото има допълнително проветрение. Ще запалите фаровете си два пъти. Ще пуснете баща ми. На отсрещната страна на улицата има закусвалня. Когато го видя да влиза там, ще отворя вратата на колата и ще оставя дискетата на тротоара. След това потеглям. Имайте предвид, че имам оръжие и съм готова да изпратя директно в ада толкова от вас, колкото се наложи.

— Каква е гаранцията, че това е дискетата, която ни трябва?

— Искам да пуснете баща ми. Дискетата е тази, която ви трябва. Споразумяхме ли се? — Сега нейният тон не търпеше възражение.

Зачака отговор. Молеше се да не усетят, че блъфира.

— Трийсет минути — каза онзи накрая и Сидни въздъхна с облекчение.

Затвори телефона, качи се в колата и се замисли. Как, по дяволите, ги бяха проследили? Струваше й се невъзможно — сякаш ги бяха наблюдавали през цялото време. Белият микробус се бе появил на бензиностанцията. Може би щяха да ги нападнат още там, ако не се бе появил полицаят. Отвори чантата си, за да се увери, че дискетата е още там. Дискетата, която щеше да размени срещу баща си. Но след като им дадеше дискетата, до края на живота си щеше да се крие от полицията. Едва ли. Щяха да я хванат много по-рано. Голям избор, няма що. Всъщност нямаше никаква алтернатива.

Затвори чантата и си спомни нощта в гаража на „Тайлър, Стоун“, лимузината, кошмарното си спасение. Толкова много неща се бяха случили оттогава. Но всъщност онова не беше спасение. Убиецът я бе пуснал да си отиде и дори й бе върнал чантата. Истината е, че изобщо не би си спомнила за нея, ако не й я беше подхвърлил. Досега не се бе замисляла защо онзи се бе загрижил толкова… Започна да рови в чантата си. Отне й около две минути, но най-накрая го откри, на самото дъно, мушнато под подплатата. Извади го и го разгледа. Малко излъчващо устройство, по което можеха да установят местонахождението й по всяко време.

Огледа се и потрепери. Включи на скорост и подкара. Малко по-напред бе спрял камион за изхвърляне на боклук, приспособен за ринене на сняг. Погледна в огледалото. Отзад нямаше никой. Приближи до камиона и свали стъклото, за да хвърли устройството в каросерията. След това размисли, прибра ръката си и вдигна стъклото. Подкара и остави камиона зад себе си. Погледна устройството, което й бе правило компания през последните няколко дни. Какво имаше да губи? Трябваше да стигне до мястото на срещата колкото е възможно по-бързо. Най-напред обаче трябваше да купи нещо от магазина.

Закусвалнята, пред която трябваше да стане размяната, беше пълна с гладни посетители. Кадилакът беше паркиран на две пресечки от мястото, край голям бор, ограден с ниска декоративна ограда. Купето беше тъмно, а силуетът на шофьора едва се виждаше.

Двама мъже тръгнаха бързо по тротоара, други двама ги последваха по отсрещния тротоар. Единият от тях погледна малкия уред, който държеше в ръката си — дисплей с координатна мрежа, на който мигаше червена точка, указваща съвсем точно местоположението на кадилака. Единият от мъжете насочи пистолета си към десния преден прозорец, в същия момент друг с бързо движение отвори лявата врата. Двамата се спогледаха с изумление — видяха метла с дръжка, наметната с кожено яке, и бейзболна шапка, дръзко накривена най-отгоре.

Белият микробус беше спрял на ъгъла на Чаплин и Мърчант, но двигателят му работеше. Шофьорът огледа улицата, погледна часовника си и премигна два пъти с фаровете. Бил Патерсън беше проснат отзад, със здраво завързани ръце и крака, с лепенка на устата.

Изведнъж дясната врата се отвори и шофьорът видя цев на деветмилиметров пистолет, насочена към главата му. Сидни се качи в микробуса, хвърли поглед назад, за да се увери, че баща й е жив и здрав. Вече бе надникнала през задното стъкло и бе видяла, че е вързан — а би трябвало да не е, за да го пуснат в закусвалнята.

— Остави пистолета си на таблото. Дръж го за цевта. Ако видя пръстът да се приближава до спусъка, ще ти пръсна мозъка. Хайде!

Шофьорът се подчини веднага.

— А сега излез.

— Какво?

Сидни заби пистолета в пулсиращата вена на врата му.

— Слизай!

Когато отвори вратата и се обърна с гръб към нея, тя вдигна крака, сви се като пружина и го изрита с все сила. Той се просна на снега. Сидни се премести зад волана, затръшна вратата и даде газ. Гумите избоксуваха за момент, зацепиха и микробусът полетя.